Клаудия се отправи към центъра на площада, за да види отблизо натрапника, изместил Института на книгата. Стори й се познат. Разгледа контурите му и установи, че това е Дворецът на интендантството, макар че видът му беше значително променен от хоросана и боята, покриващи фасадата. Изглеждаше току-що построен.
От ъгъла долетя тропот на кола. Двуколката се плъзна като лодка върху влажната земя — беше теглена от кон, управляван от внушителен негър с тъмен сюртук, бял панталон, цилиндър и лачени боти. В двуколката, между двете й огромни колела, три възпълнички момичета си вееха с ветрилата и бърбореха непрекъснато — явно даваха нареждания на кочияша.
— Радвам се, че отново дойде, момиче.
Познаваше този глас — беше на Муба. Видът й обаче беше различен — изглеждаше по-млада.
— Муба, какво ми става?
— Нищо, момиче. Просто виждаш моя свят.
Явно същото й се беше случило предната вечер. Сега беше сигурна, че е видяла крепостните стени на Хавана, когато са били все още непокътнати.
— Муба, това не ми харесва. Ти ли ми причиняваш това?
— Разбира се, че не, момичето ми. Как можеш да си го помислиш?
— Трябва да се връщам. Синът ми е… на другото място.
— Успокой се, момиче. Няма да останеш тук. Виждала съм това много пъти. Хората се връщат.
— Случвало се е и на други? На кои? Защо?
Негърката сви рамене и изви уста в патетично комична гримаса.
— Ориша знае. Аз знам само, че хората идват и си отиват.
— Като в Бермудския триъгълник?
— Като какво?
— Нищо, Муба, нищо… Какво да направя? Как да се върна?
— Не се тревожи, момиче. Ще се върнеш.
Клаудия изпитваше страх, но същевременно вдишваше с наслада чистия въздух, аромата на кокосово сладко и на ананасов сок — миризми, които вече едва си спомняше — и откриваше някаква първична и девствена красота в тази полузастроена част на града. Огледа също редките минувачи, които прекосяваха площада. Всички — негри, бели и мулати, облечени в скромни или разкошни дрехи, на кон или в карета — имаха непринуден и безгрижен вид. На слабата светлина на газените фенери се опита да открие някакъв признак на потайност или предпазливост, но не успя. Това я удиви още повече. Сред тези непресторени жестове не откри следа от раздразнение, тревога или страх — трите чувства, които преобладаваха в Хавана, която тя познаваше. Очевадно духът на колонията беше различен.
Тътенът на оръдейния изстрел внезапно прогони видението. Статуята на Карлос-Мануел де Сеспедес, Бащата на родината, отново зае обичайното си място, отправила поглед към неокласическите линии на „Темплете“. Клаудия потърси Муба, но негърката беше изчезнала заедно със своята епоха. Ситен дъжд ненадейно заваля над града, като накара минувачите бързо да се скрият в порталите на старинните сгради и изтри постепенно калните следи, оставени от една чудновата двуколка върху плочите на площада.
5.
Опашката от чакащи хора беше огромна, но още по-внушително беше задръстването, причинено от тълпата, която преливаше от тротоара и стигаше до средата на булеварда. Полицаите бяха объркани, а шофьорите — изпаднали в истерия. Такава опашка заради един руски филм, който отгоре на всичко се казваше „Покаяние“40? Наистина хората бяха станали мазохисти. Не всички обаче мислеха така. Държавна сигурност, разтревожена от слуховете, беше мобилизирала силите на реда, които се опитваха да обуздаят навалицата. В програмата беше обявена само една прожекция, но беше очевидно, че салонът няма да побере всички чакащи.
Нубия и Клаудия, нарамила детето, чакаха два часа, докато Синематеката отвори, и още един час сред блъсканица до полузадушаване, за да влязат. Успяха да се промъкнат в последния момент, когато тълпата вече заплашваше да счупи стъклата. През тях чуха виковете, които съобщаваха, че ще има извънредна прожекция в полунощ за онези, които са останали навън. В киното имаше хора, насядали на пътеките и застанали прави най-отзад. Двете седнаха на земята.
40
Филм на грузинския режисьор Тенгиз Абуладзе, Гран при в Кан (1987), един от символите на т.нар. „перестройка“ в Съветския съюз. — Б.пр.