— Едно е да виждаш някакви същества, друго е да се разхождаш из град, който вече не съществува… Поне опита ли се да провериш дали площадът се е наводнявал или дали Дворецът на интендантството някога е имал мазилка? Бас държа, че са фантазии.
— Видения са. И досега нито едно не ме е подвело.
— Ще ти кажа дали са верни, или не, след като поговоря с една приятелка, която работи в Националната библиотека.
— Проверявай каквото искаш, но въпросът не е за катедралата… Знаеш ли, че Муба е имала деца?
— Това какво общо има?
— Бащата бил бял, каталонец, който дошъл на острова да си търси късмета.
— Не виждам нищо необикновено в тази история.
— Аз обаче виждам, защото мъжът припознал децата си и ги кръстил Франсиско и Хуан Баутиста. После откупил свободата на Муба и живял с нея до смъртта си.
Нубия спря.
— Виждаш ли? — каза й тя. — Въобразяваш си небивалици.
Клаудия обаче сякаш не я чуваше.
— Хуан Баутиста, най-малкият син, бил чирак при някакъв занаятчия. Дори си спомням името — Хулио Тамара. В работилницата имало освободени мулати, като Хуан Баутиста, имало и роби, които се учели на занаят.
— За бога, Клаудия. Роби с професия! Не говори глупости. Робите масово са измирали от глад и непосилен труд. Нима допускаш, че господарите са ги пращали да учат занаят?
— Не са ги пращали от християнско милосърдие. Извличали са облага — парите, които робът им давал…
— И може ли да знам откъде са взимали тези пари?
— Печелили са ги със занаята си.
— Роби с пари? Момиче, ти в кое училище си учила?
— Точно това ме притеснява, Нубия. Това, което видях, се различава от всичко, на което са ни учили. Знаеше ли, че робите чираци са получавали заплата, една част от която са давали на господаря, а останалата част са спестявали, за да си откупят свободата?
— Откъде си я доставяш?
— Кое?
— Тревата. Сигурно е първокачествена.
— Нубия…
— Знам, ти си света Клаудия — нито пушиш, нито смъркаш. Но романите са ти замаяли главата като първокласна дрога.
— Никога не съм чела подобно нещо! И нямам толкова въображение, че да си го измисля.
— Така си мислиш — прошепна Нубия, като й подаде детето пред входа на сградата, преди един век била дом на прочут маркиз.
6.
Човече, направо съм съсипан. Сериозно съм се замислил да отскоча до Гуанабакоа да ми направят пречистване. Можеш ли да ми препоръчаш някой добър сантеро? Защото положението ми вече става нетърпимо. Спомняш ли си вечерта, когато излязохме от онзи бар близо до „Ехидо“? Бях толкова подпийнал, че си казах: „Ще повървя малко, за да си проветря главата“. И тръгнах надолу по „Ехидо“, по посока на залива. Но какво мислиш, че видях, когато още не бях отминал първата пресечка?… Клаудия. Слезе от един автобус, който спря на отсрещната страна на улицата. Тя дори не ме видя. Вървеше като сомнамбул. Пресече улицата, а аз тръгнах след нея, но толкова се бях препарирал, че не посмях да я извикам. Само си мислех: Наистина ли е тя? Или не е тя? Тя ли е, или не е тя? Стигна до един ъгъл и се спря за момент. Внезапно събрах смелост и я настигнах. Да беше видял лицето й. Изплаши се повече от мен. Накратко, уговорихме се да се видим след два дни. Подготвих план. Заклех се, никакъв секс. Ще разговаряме като двама цивилизовани хора, ще науча къде живее и какво прави; няма да позволя да я изгубя отново. И какво мислиш, че се случи? Тъкмо обратното — правихме секс, тя си тръгна и оттогава не съм я виждал. Откъде да предположа, че жената, която съм оставил в леглото, ще си отиде, докато се мия?… Ще държа постоянно под око квартала, но ако е била там по друга причина, а не защото живее наблизо? Направо ще полудея! При това приемам случилото се спокойно, с конфуцианско търпение, повтарям оооммм като хиндуистите, но въпреки това се ядосвам, защото във вените ми не тече азиатска кръв. Спокойствието ми е външно; отвътре проклинам часа, в който съм се родил, но се преструвам, че всичко е наред — ставам сутрин, пия глътка кафе, отивам до склада, за да взема кожите… Между другото, казах ли ти, че сега трябва да купувам материалите от държавата? Едно ченге ме предупреди да внимавам много, защото ме държал на мушка. Реших да се държа добре, но тази страна е пълна с изкушения. Типът, който дава материалите и води сметката какво ми се полага, сам ми предложи да ми продаде още няколко на по-високи цени. Даже ми ги показа! Първокачествена кожа! Освен това човекът поддържа контакт с някакъв чужденец мангизлия, който купува стоката директно от занаятчиите, защото, както твърдял, държавата му ги продавала много скъпо. Утре имам среща с него в „Насионал“… Разбира се, вече проверих, че не е капан. Да не мислиш, че съм вчерашен? Четирима колеги, които познавам, правят същото от месеци. Куп хора правят същото! Затова тази страна никога няма да се оправи. Кълна ти се, че дори мислех да се чупя. Вчера споменах това на Чичо, брата на Панчо, онзи, който се премести на „Малекон“ и Деветдесета41… Човече, как така този адрес не съществува, като на него живее половината население на страната? Заставаш пред „Малекон“ и вървиш деветдесет мили на север… Вече сети ли се за кой Панчо ти говоря? Та брат му ми каза, че посолството на Канада давало визи на хора, които искат да работят в Австралия като миньори. Научил го от един шофьор в посолството… Според него било, защото Австралия е много голяма и не достигала работна ръка. Да ти призная, звучи ми доста странно. Твърде е хубаво, за да е вярно. А на теб не? Ами аз ще изчакам да видя какво ще стане. Може да е капан, като онези събрания, които измислиха в предприятията, където ти казваха, че можеш да говориш всичко, че правителството иска да реши проблемите и трябва да знае какво мислят трудещите се, а нещастниците, които повярваха, останаха без работа. Може би дори поставят камери, за да наблюдават кой влиза и излиза от посолството и тогава вече си загазил. Да, знам, че си само помощник-месар, но може да забранят на Тоньо да те наема на работа… Не ставай глупав, Хилбер! Изчакай до вторник… Добре, твоя работа, братле. Аз ще изчакам. Както се казва в поговорката, кой как знае, така бае. И всеки кубинец си е отделна история.