Винаги е било така, помисли си Клаудия. Гладът за сладострастие и гладът за секс бяха белязали този вълшебен и обречен град. Така беше възникнала и така беше продължила историята му сред многобройните му социални превъплъщения. Нейният град беше като феникс — въпреки пепелта, въпреки крушенията, накрая винаги се възраждаше. Невъзможно е да угасиш клада с друга клада. В кръвта на обитателите му кипеше неугасима страст. Пламенност. Огън. Кипежът на горещи фалоси и набъбнали вулви… Честваше се тропическата Валпургиева нощ и демоните танцуваха навсякъде — робите е дрехите си от юта и е дяволските конични качулки разпалваха още повече тълпата със своя танц на свети Вит46. Свободните негри и мулати е костюмите си на просяци и господари, на военни и благородници, е маски е пера и мъниста пародираха несъзнателно далечните карнавали на един европейски град, който като нейния беше неразривно свързан е водата, но който по онова време вече започваше да потъва — за разлика от Хавана, която изплуваше като Венера от морето, сякаш универсалната ентропия изискваше едно чудо да изчезне, за да направи път на друго.
Някой й подаде глинена бутилка. Беше ракия с привкус на царевица и канела, или поне така се стори на Клаудия, докато пиеше, вече загърбила всякакви скрупули. Чувстваше се в по-голяма безопасност, отколкото в своята епоха. „Освен това тук няма дори СПИН“ — помисли си тя. И сякаш отгатнал мислите й, нейният маскиран придружител я грабна на ръце и я отнесе до стената на черквата, където морето ближеше краката. Без да продума дума, той вдигна полата й, за да проникне в нея, редом до други двойки, които се отдаваха на същата игра на обладаване. Тя не се възпротиви. „Най-много да хвана гонорея или сифилис. Ще ми мине с две инжекции пенилицин.“ Причината обаче за покорността й беше друга. Възбуждаше я мирисът на смесена кръв, на чували със захар и портокали, на бурени и кал, на чиста сяра и манго, на мед и на вакханалия. Беше мирисът на секса в най-чистия му вид, сякаш огромен облак от феромони се беше спуснал като бедствие над нищо неподозиращите обитатели на този век. Остави се да бъде обладана, без да изпита дори капка страх, изненадана от собствената си покорност. Да не би да е омагьосана? Усещаше до себе си дъха на друга жена, която повтаряше „мако, мако“, но Клаудия не можеше да отгатне дали става дума за името на партньора й, или за някаква африканска дума. Похитителят й свали качулката си и разкопча роклята й, но тя не успя да види лицето му в тъмнината. А и не я интересуваше. Изпитваше наслада, когато грапавата стена драскаше гърба й всеки път, когато мъжът се притискаше в нея. Плодов нектар, стичащ се по бедрата й. Островът й беше истинска благодат, а мъжете на острова й — невероятно съкровище. Тя разтвори още повече бедрата си и обгърна с крака тялото на мъжа, дарявайки му меката вътрешност на свежата си плът като приношение за даден обет. Много нощи се беше молила да се чувства истински свободна поне за миг и сега се наслаждаваше на своето отдаване, където не съществуваше друго условие, освен самия акт на отдаването. Никакви словесни дуели, никакви лъжливи удари, никакви гатанки и преструвки… Сега засищаше глада си, целия глад, натрупан в нея, защото грижовният й насилник, правейки невероятни еквилибристики, лягаше с нея на земята, вадеше от наметката си мандарини, банани, захарни ябълки, манго и всякакви други плодове, които обелваше, преди да ги захапе и да ги подаде на Клаудия — тя ги поемаше от устата му, сокът на цитрусовите плодове се стичаше по шията й, бялата мъзга на захарната ябълка покриваше гърдите й, а бананът, който той поставяше в устата й и я заставяше да го изяде целия, почти я давеше, докато мъжът я наблюдаваше с наслада, сякаш я виждаше да дегустира сладък гигантски фалос под светлината на далечна факла. И едва след това отново се раздвижваше в нея, отново я яздеше френетично и безпощадно, докато тя започваше да крещи заедно с негърките и мулатките, доведени на това каменисто и песъчливо място — някои изнасилвани, други отдаващи се с удоволствие — и Клаудия изпитваше оргазъм заедно с тях за радост на зяпачите, които предпочитаха да наблюдават, вместо да действат. Крещя, смя се и плака като луда повече от чувството за свобода, отколкото от самите оргазми. Беше сношаване в унисон с мизерията и секса. Страданието от едното увеличаваше потребността от другото. Или пък не беше така? Чувстваше се твърде уморена и задоволена, за да се занимава с подобна дреболия.
46
Наречен на името на св. Вит, християнски светец, римски мъченик от времето на ранното християнство. Според поверието болен човек можел да оздравее, ако танцува пред статуята на светеца в деня на неговия празник. За някои тези танци се превърнали в мания, обяснена като психогенно колективно заболяване. — Б.пр.