Някой мина с факла — същата, която беше до водата, откъдето дебнеше или чакаше, но никой не й обърна внимание. Клаудия също нямаше да го направи, ако при бързото преминаване на треперливата светлина не зърна лицето на Онолорио, който я гледаше, все още легнал върху нея.
8.
Вече не ставаше дума за неприятно или плашещо видение, а за същество, което придобиваше реално измерение — зъл дух, който се хранеше от нощния й живот. Урсула изслуша разказа й занемяла и Клаудия забеляза израза на уплаха, появил се на привидно безизразното лице на приятелката й, която едва успяваше да прикрие тревогата си.
— Трябва да се отървеш от това — прошепна тя и се прекръсти три пъти.
Клаудия се загледа в сенките, които слабата светлина на газената лампа хвърляше върху мебелите. Нямаше електричество от четири часа. За миг мисълта й се отклони от ужаса на собствената й трагедия и се насочи към сина й. Млякото на момчето щеше да издържи до сутринта, и то, при условие че не отваря хладилника.
— Това е като омагьосан кръг — тя се наведе и подпъхна един от краищата на завесата против комари под дюшечето на люлката. — За да престана да проституирам, трябва да работя, но за да мога да работя, трябва да дам детето на детски ясли, а това е невъзможно, ако преди това не докажа, че работя.
— Да не се казвам Урсула, ако още тази седмица не намеря човек, който да се грижи за момчето.
Клаудия вдиша сладникавия топъл въздух, който сякаш беше зареден със странни вибрации.
— Защо според теб ми се случва това? — попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.
— Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.
— Нямам предвид него, а преместванията във времето.
— А, имам една теория… и една тайна.
Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.
— Тайна?
Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“47.
— Аз също съм пътувала в миналото — призна монахинята, — но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.
— Казваш ми го, за да ме утешиш ли?
— В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията… Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко — момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.
— Знаеш ли какво си мисля? — прекъсна я Клаудия. — Хилдегард е виновна за преместванията ни.
— И аз смятам така — призна Урсула. — Но искам да знам как ще го обясниш.
— Всичко започна, след като чух касетата — каза Клаудия. — Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни — да слушам музиката на тази жена. И… не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен — по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.
— И аз усещам същото — въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.
— Все същата откачалка си — разсмя се за първи път Клаудия. — Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.
— Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни…
— Слава богу, че вече няма инквизиция.
— Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?