— Това е поговорка.
— С историческа подплата. Има една светица, Урсула, убита в Германия, родината на Хилдегард, когато бягала в Рим, защото искали да я омъжат. Единайсетте придворни дами, които пътували с нея, също били убити.
— Нали бяха единайсет хиляди?
— Никой не знае откъде са дошли хилядите, но това няма значение. Въпросът е, че аз също се казвам Урсула, разбираш ли? Урсула, като светицата, умряла в Кьоли. А сега имам видения за Хилдегард, друга германска светица. Мислиш ли, че тези неща са случайни?
— Урсула, наистина не знам какво да мисля за тази езотерична марихуана. Единствено ми е ясно, че снощи се чуках с призрак… стига да не съм се надрусала, без да зная.
— Исусе! Не казвай това дори на шега.
— Бих дала всичко, за да разбера какво се случва с мен. Исках да поговоря с теб, защото само ти можеш да ми помогнеш да разнищя тази история. Първо си помислих за Рубен…
— Занаятчията? — Монахинята сякаш забрави предишната тема. — Но нали беше в затвора… Или отново си го срещнала?
— Преди няколко дни.
— Каза ли му за детето?
— Не, щеше да се наложи да му обясня как го издържам.
— Понякога не знам имаш ли ум в главата — скара й се тя. — Каза ли на Нубия?
— За виденията ли?
— Не, за Рубен.
— Защо?
— За да чуеш друго мнение, освен това на монахиня, която споделя „езотеричната ти марихуана“, и една объркана жена, която постоянно витае в облаците.
— Не ми хрумна… А и Нубия винаги е против всичко!
— Иска ми се да се съберем трите, за да обсъдим въпроса. Освен това не съм я виждала от толкова време. Може ли да се срещнем тук?
Клаудия кимна с глава. Почти не можеше да разсъждава трезво. Реалността й изглеждаше като деформация на всичките й предишни изживявания, особено сега, когато миналото изникваше непрекъснато, за да й покаже необичайни картини — великолепните сгради, девствената първична красота на града й, спокойното съществуване на жителите му, освободените негри и мулати, дори роби, които учеха занаяти… Беше истинско чудо. Мисълта, че някога е съществувала такава Хавана, стопляше сърцето й, изпълваше го с радост, сякаш още беше възможно да мечтае за бъдещето.
Във вените на Куба тече не кръв, а огън; мелодичен огън, който разтапя структури и прегради, който възпрепятства мярата и много често — размишлението. Но ние сме такива, изтъкани сме от музика и това е нашата най-хубава черта и нашият най-голям недостатък. Музика, разнежваща душата, гравираща всеки сантиметър от гладката й като стъкло повърхност, дълбаеща вдлъбнатости и кухини, през които се промъкват аморфните и многоцветни емоции. Музиката е нашият дух. Жестовете, които сме научили, повтарят ритмите и вариациите й. Родена в африканските джунгли, примесена с европейски хармонии, тя е многолика, но въпреки цялата тази смесица все още е запазила същността на негърската колоратура.
Ударите на барабаните създават чувство за хаос, който прилича на разговор — всички импровизират в привиден безпорядък, но непрекъснато се водят по единия барабан, възпроизвеждащ един и същ модел. И сякаш това контролирано многозвучие оформя нашата самобитност. Дали от него се е родил буйният темперамент на островитянина, склонността му към безпорядък, общителността му, социалната му неориентираност? Едва ли има нещо по-близко до нас от този музикален диалог, където инструментите спорят безспир, без никой да е в състояние да отстъпи — ако един извиси глас, другият отговаря; ако първият се изказва, вторият го прекъсва. Това душевно неспокойствие е генезисът на нашата пламенност.
Музиката обаче е и мандала48, която ни позволява да запълним други липси. Тя е нашата парола и нашият отклик, своеобразен химн, който остава верен на корените си. На други народи им е достатъчен някой неясен ритъм, за да танцуват, ние трябва да кипим, ако искаме да дишаме. В Европа се танцува така, сякаш тялото има само един център на гравитация. В Куба, както в Африка, танцът има много центрове и зони на тялото се движат независимо една от друга, макар и направлявани с удивителна съгласуваност. И тази подвижност, това многогласие, тази живост, когато се шиш това, когато говорим, когато чувстваме, когато общуваме, когато любим, носи привкуса на тези ритми. Той е в гените на кубинеца — цяр за наранената му или прокудена в изгнание душа.
Чуваме ситното потракване на маракасите, жаловитата песен на петструнната китара, лудешкото биене на барабаните бата и отделяме хормони на чувственост и радост. Нашата музика е символ, знак за сила, нишка, която ни свързва със земята ни, надежда… И един от тайните езици на Бог.
48
Концентрична диаграма, която има духовно или ритуално значение в будизма и в хиндуизма. — Б.пр.