Пета част
Синдромът на провалената надежда
1.
Канеше се да вали още от обяд. Вятърът беше като гъста тъкан, в която хората се мятаха като уловени в мрежа риби. Мирис на леден хлор изпълваше въздуха.
Трите жени побързаха да пресекат булеварда, като се бореха срещу вятъра, който влачеше боклук и листа, изтръгваше предмети от ръцете и заслепяваше редките минувачи. Момчето лежеше върху рамото на майка си, наметнато с одеялце. Няколко души се обърнаха, за да изгледат странното трио — монахиня с тъмни дрехи, млада жена, облечена небрежно с дънки и широка блуза, и друга — с вид на проститутка, по шорти и миниатюрен потник.
— Казах й, че е пълна глупост — повтаряше монахинята.
— Като всичко, което върши.
— Знам, че двете сте прави. Добре, съгласих се, аз съм глупачка. Но нека сменим темата, или накрая ще се скараме.
Навлязоха в тесните улички, които ги предпазваха от вятъра. Въпреки очакваната буря децата продължаваха да играят с ръждясалите си обръчи сред планини от боклук. Единствено възрастните вървяха забързано, притиснали торбите си към тялото. Заваляха едри капки дъжд, които оставяха огромни петна върху прашната настилка.
Изминаха тичешком няколкото метра, които ги отделяха от жилищната сграда, и стигнаха до прага на някогашния дворец точно когато пороят зад тях се разрази. Прекосиха двора, Клаудия отвори вратата и трите влязоха, изтърсвайки дрехите и косите си. Урсула беше донесла няколко портокала, подарени й от един селянин, за чийто баща се грижеше. Сложи ги в умивалника, за да ги измие и да ги изстиска.
— Вече дори не си спомням вкуса на плодов сок — въздъхна Нубия.
— Давид го обожава — каза Клаудия и взе едно шише от лавицата, — но мога да му давам само от време на време. Тези от дипломатическия магазин си мислят, че сме милионери.
След като Урсула напълни половин кана, Клаудия прецеди част от течността, за да отдели кожиците, които можеха да запушат биберона.
— Знаеш ли какво сънувах? — каза Нубия и взе шишето, за да го даде на момченцето. — Че съм в чужбина и отивам в някакъв магазин, препълнен с храни, при това страшно евтини. Но когато се каня да плащам, продавачът ми иска купонната книжка. И какво мислиш? Не я нося! И през целия си сън се питам къде ли съм я оставила и заключавам, че съм я забравила в Куба, но не мога да отида там, защото съм избягала със сал и ако се върна, ще ме вкарат в затвора. Така че трябва да живея в страна, където има всичко, но не мога да купя нищо.
— Като говорим за заминаване — прекъсна я Клаудия, — чували ли сте нещо за лотарията за визи? Казват, че ония гринго в Представителството на САЩ са на ръба на нервна криза. Явно не са предполагали какво ще ги сполети. Молбите са към половин милион.
Урсула беше седнала на стол до кухненската масичка.
— Така си и мислех — възкликна Нубия. — Ще бъде по-трудно да спечелиш виза, отколкото Нобелова награда.
— Ако някой ви чуе, ще реши, че възнамерявате да напуснете страната — намеси се Урсула, заета да търси парченца лед на дъното на чашата си.
— А кой не иска? — каза Нубия.
— Аз никога не бих заминала.
— Говориш така, защото никой не те кара да дежуриш в комитета, да ходиш на манифестация на площада, да полагаш „доброволен“ труд, като събираш картофи, или да ръкопляскаш на всяка новопоявила се глупост.
— Дори да беше така, пак не бих заминала. Това е страната ми.
Нубия се вгледа в дъното на чашата си и заяви:
— Ти си щастливка. Мен нищо не ме свързва с това място.
— Не говори така за родината си.
— Майната й на родината. Все ми е едно дали ще живея тук, или при пигмеите в Африка. Само искам да ме оставят на мира, да мога сама да решавам как да живея и да не дължа отчет на никого.
Момчето изплака и изпусна биберона. Клаудия го взе на ръце и го отнесе в люлката. Сложи го да легне между възглавниците, оправи мрежата против комари и каза:
— Аз бих заминала, но ме е страх.
— От какво те е страх? Никъде не може да е по-зле от тук.
— Заради връзката ми.