Двете жени замълчаха недоумяващо.
— Може да звуча идиотски, но мисля, че ако напусна острова, ще изгубя духовните си покровители.
— Не звучиш идиотски, ти си идиотка — заяви безпощадно Нубия. — Ако цената за измъкването ми от тази трагедия е да престана да виждам два призрака, нямаше дори за миг да се поколебая. Призраците не ти дават да ядеш, нито събират домати вместо теб, нали? Тогава да се примирят с ограниченията си. Твоят живот срещу техния, ако изобщо имат такъв.
Лесно беше да се каже, помисли си Клаудия, но Муба нямаше да я последва до отсрещния бряг на морето, Индианеца също нямаше да напусне острова си. А без тях се чувстваше изгубена… както сега. От две седмици никой от тях не се беше появявал и отсъствието им беше като цвят, липсващ от тъканта на ежедневието. Не бяха обаче само виденията й, които я задържаха на острова. Напоследък беше забелязала как нишката, която я свързваше с града й, става все по-силна; беше връзка от светлина, сила. Предчувстваше, че без нея тя самата ще загине.
От друга страна, животът й ставаше все по-непоносим. Не можеше да се самозалъгва. Искаше й се да напусне острова, да се махне завинаги, да отиде в някое закътано, възможно най-далечно място — Ирландия би била добър избор. Или остров Малта. Как не й беше хрумвало досега? Остров Малта беше идеален, дори не знаеше къде се намира. Би дала всичко, за да промени нещата и да не се налага да върши досегашната си работа, но това нямаше да се случи. Промяна, която да й позволи да започне живота си на чисто, би била истинско чудо, а Клаудия не вярваше в чудеса… поне в този вид чудеса.
— По дяволите, само това липсваше…
От размишленията й я изтръгна не толкова угасването на тока, колкото възклицанието на Нубия. Трябваше да потърси нещо, с което да се осветяват. Прекараха останалата част от бурята сред гръмотевици и на светлината на една свещ. Когато тя изгоря, Клаудия си спомни, че има парче фитил и побърза да измайстори фенер.
— Къде е газената ти лампа? — попита Нубия, като я видя да рови из чекмеджетата и да изважда празна туба от паста за зъби.
— Дадох я назаем на Хеорхина — отвърна Клаудия, докато се мъчеше да разтвори задната част на тубата. Накрая успя и я оформи като триножник.
— Учителката от втория етаж?
— Да.
— Газена лампа не се дава назаем.
— Сестра й от Банес пристигна — тя почисти остатъците от паста във вътрешността на тубата. — Представяш ли си? Живеят четирима в тази дупка, а сега са с трима повече, защото сестрата доведе децата си.
Постави фитила в тубата и извади единия край през горния отвор. Сложи чудноватия уред в буркана, наля в него малко керосин, който държеше в една консервна кутия. Пламъчето затрепери, в началото синкаво, после оранжево, и изпълни стаята с отражения.
— Трябва да кажа на майка Рита за това изобретение — каза Урсула.
Вечерта продължи на светлината на това приспособление. Клаудия поднесе бисквити и сирене (купени с долари от дипломатическия магазин) и наля вино (подарък от един турист). Разбира се, никой не попита — и тя не обясни — откъде бяха тези деликатеси.
— Ммм… Солени бисквити със сирене — изстена Нубия, сякаш беше получила оргазъм. — Ммм… Жълто сирене с дупки, с червена коричка, като онова, което даваха преди в рекламите… Солено, меко сирене, което не вони, а ухае възхитително, любимото сирене на мишоците на Уолт Дисни… Ммм… Сериозно се замислям дали да не си сменя професията.
— Нубия!
— Шегувам се, Урсулита. Кажи ми обаче истината, това сирене не е ли изкушение на сатаната?
Топовният гърмеж в девет отекна в стените на Стара Хавана, стигна до Сентро Хавана, мина през „Ведадо“ и продължи отвъд река Алмендарес, прекосявайки всички крайни квартали на града, като накара двата й милиона жители да погледнат машинално часовниците си.
— Трябва да тръгвам — обяви Урсула, която в този час имаше среща с още три монахини в една къща на шест пресечки от там.
— Рано е.
— За мен не. Освен това трябва да се върна при монахините. Наблизо са.
— Аха! — възкликна Нубия. — Така може да сте сигурни, че никоя няма да отиде да купонясва.
— Не става въпрос за недоверие, а за безопасност.
— Тогава ще те изпратя — заяви Нубия. — В този живот всичко се случва, човек излиза и го нападат по пътя… Така поне ще изнасилят мен, а ти ще избягаш. И без това няма какво да губя.
— Какви неща само говориш!