Една мисъл проблесна като светкавица в ума й. Ами ако убедеше стареца да я заведе в Испания? Не знаеше дали е женен, но можеше да провери. За първи път сериозно се замисли да напусне Куба. Да се махне от острова, да се отърве от мизерията, да има работа… да проси, ако се наложеше — не всичко в чужбина беше осеяно с рози, но щеше да го върши без страх, без преструвки или лъжи.
Пламъчето на газената лампа затрептя, докато тя разопаковаше подаръците и ги поставяше върху лавицата над печката. Както винаги, токът беше спрял. Това щеше да продължи два, три, четири часа. Кой знае? Кой можеше да предвиди каквото и да е в този непредвидим град, където несигурността беше нещо обичайно?
Дори самият факт, че живееше там, я изпълваше със студ; студ, който пробягваше по гърба й като ледено дихание… Застана неподвижно и шумоленето на найлоновите пликове престана. Продължи да усеща въздушното течение, въпреки че всички прозорци бяха затворени. Обърна се. Обгърнат от фосфоресцираща светлина, голият призрак на Индианеца я наблюдаваше, клекнал в един ъгъл. Давид си играеше с една лъжица, безучастен към появата на видението.
— Какво искаш? — прошепна тя.
Момчето изгледа майка си с интерес, отгатвайки по тона й, че го пита нещо, но веднага разбра, че не се отнася до него.
— Върви си — помоли го Клаудия. — Всеки път, когато се появяваш, се случва някакво нещастие. Умолявам те, върви си.
Индианеца се изправи в полумрака и се приближи бавно, с предпазливи движения. Клаудия си спомни, че самата тя се беше научила да се приближава до котките внимателно и безшумно, за да не ги изплаши. Призракът, изглежда, постъпваше по същия начин — сякаш се страхуваше, че тя ще побегне, преди той да й съобщи посланието си. Затова не помръдна. Остана на мястото си, но не защото стратегията му беше успяла, а защото усещаше смътно и с всяка клетка на тялото си, че той няма да я нарани. Близостта му по-скоро й оказваше хипнотично въздействие. Неясната фигура стигна на няколко педи от нея и тя видя една призрачна ръка, която се протегна и замъгли погледа й. Когато ръката се отдръпна, тя вече не беше в стаята си. А може би беше… само че сега спеше и сънуваше.
Намираше се в някаква гора до брега. Усещаше соления мирис на морето и чуваше шума на вълните. „Искам да се събудя“ — каза си тя. Не успя, въпреки че се ощипа няколко пъти.
В гората имаше нещо познато. Където и да погледнеше, ята папагали пърхаха и издаваха крясъци сред клоните. Една хутия49 подаде влажната си муцунка между скалите и тя се уплаши, защото помисли, че е огромен плъх. Позна я едва когато си спомни, че е виждала тези почти изчезнали животни в Природонаучния музей.
Ритмични монотонни звуци смутиха спокойствието в гората. Смътно й напомниха за молебените за дъжд на индианците хопи, но мелодията, която чуваше, беше по-спокойна. Зад гърба й изпращя клон. Клаудия се изненада, когато видя познатата фигура на Индианеца без призрачната прозрачност на смъртта. И най-неочаквано — без белезите от рани на лицето.
За първи път го чу да говори. Имаше мек тембър на гласа и все едно че пееше. Изговаряше думите с тонални модулации, които й напомниха за азиатските езици, макар че звучаха по-деликатно. От цялата тази непонятна реч различи само една дума, повтаряна настойчиво през цялото време: Аихвана… Аихвана…
Каква глупава халюцинация! Поиска да се върне на брега, на плажа, където вълните кротко лягаха на плажа, но Индианеца я докосна… Докосна я! Усети натиска на топлите му пръсти върху ръката си и това я уплаши още повече. Понечи да избяга, но той коленичи и заговори с толкова смирен и умолителен тон, че тя се отказа. Искаше да й покаже нещо.
Отведе я до едно езеро. Водата се стичаше по покрити с мъх скали и продължаваше пътя си към гъсталака; преди това обаче престояваше известно време в прозрачното езерце, което явно беше свещено, ако се съдеше по оставените на брега му дарове: каменни идоли, раковини, плодове, многоцветни пера и дори блестящи жълти обли камъчета, за които предположи, че са злато. Индианеца отиде до една скрита в скалите ниша и извади оттам съд от черупката на кокосов орех, пълен с напитка от ферментирали плодове и билки. Отпи една глътка и после подаде съдинката на Клаудия, която погълна течността, задържайки дъха си. Никога не успя да си обясни това, което се случи после.