Стори й се, че повърхността на езерото се надига като огледало. Главозамайващи сцени преминаха по стъклото на водата. Видя шумни празненства на поляна в гората, където мъже и жени танцуваха под звуците на саморъчно изработени барабани, но не като тези, които тя познаваше, а направени от дънерите на изгорени дървета. Присъства също на неповторима сватбена церемония — Индианеца и едно момиче, хванати за ръце, бяха коленичили пред старец с вид на мумия, който ги благославяше на неразбираем за нея език; после видя водача си заедно с други индианци да подгонват един соленодон50, който напразно се опитваше да се скрие; участва в угощението с печени на каменни плочи дивеч и риба; опозна танците на това приказно място, което някога е бил островът й, рай, който още съществувал, когато човечеството вече го смятало за изгубен, и който в заслепението си побързало да разруши… И изживя един следобед, в който пристигнаха три плаващи къщи с платна, издути от вятъра; а Индианеца хвана ръката й, заговори със сълзи в очи на неразбираемия си език; и се уплаши, защото й се стори, че го е чула да казва Хавана, но накрая разбра, че повтаря Аихвана. Дали това беше името на някой човек? На жена му? На някое място? На това място? После произнесе думата хуракан и тя се досети какво се опитва да й каже — това видение беше прелюдията към една по-лоша от ураган катастрофа; после той изрецитира дълга жалба, която й заприлича на поема или молитва, изречена на неговия език, от който бяха останали само някои думи, а в нея долови друга индианска дума, най-магическата от всички — Куба, с която те самите бяха нарекли острова. И внезапно разбра какво означава фразата, която той повтаряше: Опасността е в морето. И видя воини, които изваждаха сабите от ножниците и пробождаха беззащитните голи тела; неколцина кротки, бедно облечени мъже се опитваха да спрат сечта, заставайки между туземците — с които ги свързваше единствено принадлежността към човешкия род — и събратята си по кръв и врагове по дух. Телата падаха като житни зърна, повалени от бурята. И Клаудия видя своя Индианец, който се опитваше да защити жена си, но накрая падна с посечено лице и умря върху нея. И видя свещеник с очи на светец, може би свети Бартоломе51 — за индианците беше светец, макар че никой не го бе канонизирал, — който най-после успя да спре клането, макар и твърде късно, след като хиляди бяха загинали. И съзря окървавената равнина, покрита с труповете на най-кротката раса на Антилите.
Опасността е в морето — повтори Индианеца на своя език на мъртвец и продължи да сочи към корабите, които вече се отдалечаваха. Клаудия обаче изтълкува предупреждението като нещо съвсем различно.
3.
Ако напиша речник с думите, използвани през тези години, непременно ще включа ДИПЛО (съкратено от дипломатически магазин). 1. Магазин, в който официалната валута на страната и лайно означават едно и също. 2. Малък прозорец към външния свят, с чиято помощ щастливците, притежаващи долари, превъзмогват депресията… На мен наистина ми повдигат духа. Ако не бяха чистите заведения с климатична инсталация, без мирис на гниещ от две седмици боклук, със светлини на тавана и аромата на хляб или на „Диор“, ако не бяха моментите, в които се телепортирам на друга планета, като в някой научнофантастичен филм, където един лъч те дезинтегрира, а после отново те събира на друго място, не знам какво щеше да стане с мен.
Когато за първи път влязох в един дипло, почти щях да получа инфаркт. Но не от алчност. Винаги съм се задоволявала с малко — например да мога да използвам дезодорант вместо магнезиево мляко или другата измишльотина, приготвена от настърган сапун, спирт и паста за зъби, която прогаря кожата на мишниците. Защото ние, кубинците, сме големи чистофайници. По-скоро с разранена кожа, отколкото смърдящи. Макар че бях на ръба на самоубийството от раните от спирта и циреите от магнезиевото мляко. Не знам, но ми се струва, че един дезодорант е скромно желание. Както и плодов сок от време на време. Или пържола. Е, може би месото е лукс, но малък, дребен лукс. Онези горе ядат месо всеки ден, а на нас ни казват, че трябва да продължим да се жертваме. Слушам ги и си спомням за онова скандиране: Четири крака — да!, два крака — да! да!52, защото тези хора са карикатура на прасетата от историята…
Искам да пиша, но вместо стихове излиза пяна53, е казал поетът. Искам да обичам, но вместо любов излиза омраза, отговаряме ние. Вината не е наша, тя е на лозунгите, които са навсякъде. Всеки път, когато видя някой от тях, си спомням думите на една достойна за Оруел тропическа песен: „Едно око винаги те гледа…“ Big Brother is Watching You54. А аз се смеех на книгата. Колко е злъчен този човек, мислех си аз. Какъв параноик. Какъв откаченяк. А сега постоянно гледам през рамо, за да видя дали някой ме следи. Тази мания придобих в музея, когато започнах да забелязвам, че много неща, които споделях насаме с някого, после ми ги повтаряха на събранията — на мен и на другия човек, който се изненадваше като мен. Така разбрах, че някъде в музея трябва да има микрофони или скрити камери. Надявахме се, че не са навсякъде, но когато стана очевидно, че съществува поне един от тези апарати, настана паника. А испанецът ме пита откъде съм придобила навика да оглеждам стаята, да надзъртам под мебелите и да закривам с кърпа отвора на климатика. Казва, че миналата година му се случило същото с друга негова „приятелка“ — искаше да каже с друга курва, но тактично използва евфемизъм. Още не проумява, че са ни превърнали живота в ад. Затова още щом чух слуха, се втурнах към посолството. Не изчаках дори минутка. Може би това беше шансът ми да се махна, дори да се наложеше да работя с Давид, завързан на гърба ми, като негърка в Африка.
51
Става дума за Бартоломе де лае Касас (ок. 1474–1566) — испански свещеник доминиканец, историк на Новия свят, борил се за правата на индианците. — Б.пр.