7.
По дяволите. Отново го сънува. Кога ще си го избие от главата? Откакто го срещна на улицата — или по-скоро откакто спа отново с него, образът му я преследваше в сънищата й. След толкова време… Но нямаше да го вижда повече, поне засега. При тези обстоятелства би било абсурдно. Само щеше да го нарани. Преди това обаче трябваше да промени живота си.
Дали Урсула щеше да успее да изпълни обещанието си? Струваше й се почти невъзможно — звучеше твърде хубаво, за да е вярно. Разбира се, щеше да се върне отново към мизерията, към безкрайните опашки за шепа ориз и парче хляб; но ако отново станеше предишната Клаудия, тогава щеше да има смелостта да го гледа в очите и не само него, но също Хилберто и останалите си познати. Естествено, щеше да се наложи да се раздели с вещите си, с всичко, което би могло да бъде някакъв знак за живота й в последно време. Щеше да продаде всичко, освен книгите и бельото си. Все щеше да измисли нещо — например някоя приятелка емигрантка, която е дошла на гости при семейството си и го подарила… Нямаше нищо по-унизително от това да ходиш със скъсано бельо. Беше ужасно преживяване както за нея, така и за много жени. В действителност много проститутки й бяха признавали, че са започнали този занаят заради чифт скъсани бикини. Беше нещо, което мъжете никога не биха разбрали. Дайте на жените красиво бельо от дантела или мека коприна, с кремави или ярки цветове и половината от проститутките ще изчезнат… поне тези, които нямат деца или семейство за изхранване. Така мислеше Клаудия, защото самата тя можеше да ходи със скъсани дрехи, с кожа, суха поради липса на кремове или раздразнена от сапуните с калиев карбонат, които даваха с купони; можеше да живее недохранена, анемична, боса, но ако усещаше върху кожата си милувката на сатинирано бельо, се чувстваше като кралица.
Беше се опитала да обясни това на един италиански турист, който в началото почти се скандализира. Да се продаваш за бельо, за сапуни, за дезодоранти? Къде беше достойнството на кубинската жена? Тя му напомни обаче, че в Европа след Втората световна война жените са се продавали за чифт копринени чорапи. Когато загърбят бедността, народите започват да страдат от амнезия, но при все това всички са споделяли общи слабости. Отминат ли едни, скоро идват други. А сега беше часът на Куба, моментът на най-страшната й бедност, на най-голямото й падение, макар че не беше преживяла война. И най-тъжното беше, че нямаше причина, която да оправдае това бедствие. Приличаше по-скоро на дело на човек, тласкан от неумолима омраза към цял народ и полагащ методични и системни усилия да минира всяко кътче от духа му, разрушавайки всички предишни устои, които са го поддържали, от достойнството му до историята му.
Мислите на Клаудия обаче не стигнаха толкова далече. Гневът й стихна, докато съзерцаваше бикините си: лилавите с дантела отпред, яркосините като тропическо море, розовите с черен кант, белите с кокетен волан отзад… Тя беше фетишистка — обичаше коприната на бельото да милва тялото й. В крайна сметка, помисли си тя, ако не успееше да се върне при Рубен, поне разполагаше с този резерв, за да нахрани сина си. Макар и употребявани, бикините още струваха долари.
Започна да се гримира. Отдавна не си боядисваше веждите с боя за обувки и не използваше вместо руж оцветен крем-дезодорант. Сега имаше истински несесер. Беше много кичозна, почти педерастка кутийка във формата на сърце, за която й завиждаха всички колежки. Отваряше се на части, като кутия на Пандора, като старинен френски секретер. Първо дясната страна, после лявата, след това излизаше скрито чекмедженце, което имаше формата на върха на сърцето, и огледало, което се изваждаше от горната задна част. Приличаше на странно цвете, разперило венчелистчетата си на вятъра, или на пъстра пеперуда, уловена в някоя новозеландска гора — четири вида пудра, няколко цвята руж, десет сенки за очи, пет червила, четки, четчици, моливи, пинсети, гребени…