Огледа се наоколо. Носеше се над терасата на покрива на непозната къща и Муба беше с нея. Хавана не беше нейната Хавана, а приличаше на море от бели кули с кристалночист въздух, който идваше от близките гори, обграждащи крепостните стени. Черен дим излизаше от крепостта „Ел Моро“.
— Какво става, Муба? Умряла ли съм?
— Не говори глупости, момиче.
Отново се беше случило — намираше се в Хавана отпреди двеста и няколко години.
— Какъв е този дим?
— Настъпил е часът на мамеите.
Едва след няколко секунди Клаудия разбра за какво говореше негърката. Спомни си, че изразът, който кубинците от нейното време продължаваха да използват, за да обозначат някой критичен момент, датира от XVIII в., или по-точно от 1762 г., когато англичаните превзели града за няколко месеца. Верни на обичая си да обогатяват езика, жителите на Хавана кръстили нашествениците с името на плода, чиято месеста част била червена като мундирите им… И именно това се случваше — наистина беше настъпил часът на мамеите.
Слънцето се скри зад струпаните в небето облаци. На входа на залива се виждаше флотата от кораби със събрани платна и огромни британски знамена на кърмата. Но какво ставаше в крепостта „Ел Моро“? И сякаш мислите й притежаваха силата да я пренасят, Клаудия внезапно се озова пред скалистия бряг, на който се издигаше крепостта. В нея зееше отвор, пробит от снаряд или мина, а през него влизаха мамеите, които се бяха изкачили по един склон. Клаудия виждаше как мъжете в лодките гребяха до брега, после се изкачваха по скалистия бряг, заобикаляха стените на крепостта и стигаха до отвора. Вдясно от нея се издигаше разрушеният фар. Беше останала само малка част от купола му, поддържана от останките на западната стена.
Объркване. Именно това впечатление създаваха войските на сушата сред облака прах, предизвикан от експлозията. Веднага след като няколко англичани влязоха в крепостта, моряци, артилеристи, пехотинци и всички останали избягаха през другия й край. Останаха само неколцина офицери, които се опитваха да се противопоставят на нашествениците. Много от онези, които се предаваха, биваха веднага съсичани, други паднаха в плен.
Клаудия по някакъв начин узна, че обсадата на „Ел Моро“ е продължила седмици, а не няколко часа, както винаги бе смятала. Във видението й обаче дните бяха сведени до минути. Все още оставаше най-важното — градът още не се беше предал.
Три испански кораба — „Азия“, „Нептун“ и „Европа“, бяха потопени от самите испанци в напразен опит да блокират входа на залива, докато врагът разполагаше оръдия на един хълм. Останки от корабните корпуси още се носеха по повърхността на водата, когато в една топла августовска сутрин започна обстрелването. Муба си спомняше добре датата, защото в този ден бе загинал синът й Франсиско, който се бе включил в отряд от освободени негри и мулати, решили да защитават града си, след като им бе писнало от некадърността на офицерите.
Артилерийският огън продължи няколко часа. Късно сутринта над крепостта „Ла Фуерса“ беше издигнато парламентьорско знаме, след като губернаторът и други сановници избягаха към южния край на града, където бяха извън обсега на снарядите. В действителност избягаха повече от страх, отколкото заради разрушенията. Повечето снаряди — кухи метални сфери, пълни с барут, които се запалваха, преди да бъдат изстреляни — бяха избухнали във въздуха, без да причинят особени щети. Много от тях угасваха, преди да паднат, и само в редки случаи уцелваха някоя сграда.
На следващия ден след обстрела градът капитулира. Англичаните откачиха веригата, която преграждаше залива, наблюдавани от тълпа любопитни, излезли на същия каменист бряг, по който два века по-късно щяха да преминават туристическите таксита и велосипедите. По това време обаче широкият булевард още не съществуваше. Морето се плискаше в стените на крепостта „Да Пунта“, а местните жители, жадни да бъдат свидетели на събитието, се трупаха на брега, като внимаваха да не се подхлъзнат на острите скали.
Отвъд крепостните стени се виждаше обширна гора, която опасваше брега на бъдещия „Малекон“. На запад се издигаше кулата на малкия лиман, наречен по-късно Сан Ласаро. Издигаше се на брега на заливчето, което по-късно щеше да бъде запълнено, и самотната кула щеше да се превърне в анахроничен гост сред модерния град. Още по-далече, изгубено сред гористите брегове на река Алмендарес, се намираше укреплението „Санта Доротея де Луна“, също завзето от англичаните, което връстниците на Клаудия познаваха като „Ла Чорера“.