Колко малка й изглеждаше тази Хавана! Колко уязвима и крехка! Беше неголям конгломерат от градски къщи и колиби, на изток обграден от вода, а от другата страна — от стотици кедри, морско грозде, захарни ябълки, мамеи, сейби, манго, кокосови палми, махагонови дървета, гуанабано, покриващи хълма Ведадо, простиращи се отвъд кристалните води на река Алмендарес, която негърката упорито наричаше с име, звучащо като скоропоговорка.
— Индианецът я наричаше така — заяви тя, когато Клаудия се опита да я поправи. — Касигуа… Касигуагуа… Не си спомням добре. Попитай индианеца, когато го видиш.
Да, щеше да го направи, макар да се съмняваше, че ще благоволи да й отговори — беше й продумал само веднъж, когато посети неговата епоха… И внезапно се запита откъде Муба знае за съществуването на Индианеца. Но напоследък се случваха много странни неща. Например защо я беше довела на това място? Какво я интересуваше някакво си събитие, случило се преди толкова време? Спомни си лицата на жителите на Гуанабакоа, излезли да защитават крепост, която не беше тяхна, както и лицата на негрите и мулатите — някои освободени, други още роби, с мачете в ръка редом до бедните селяни. Всички те бяха нанесли на врага повече поражения, отколкото опитните испански войници.
Тогава я осени някакво предчувствие; идеята се загнезди в ума й като смътен сън, който не можеше да се забрави. В началото местните хора реагираха нерешително пред събитие, което ги беше изненадало. После започнаха непохватните опити да се организират, когато обаче авангардът на тази набързо сформирана съпротива влезе в боя, прояви храброст. Всеки подвиг, всяка рана, всяка смърт сякаш крещяха едно и също: родината вече не беше домът на предците им — испанци или африканци, а беше тази плодородна земя, влажна като бреговете й, вечно заливани от вълните.
Именно това Муба искаше да й покаже с астралното пътуване, с което негърката умееше да се справя като опитна шаманка. И Клаудия осъзна, че насилието срещу страната й беше предизвикало първата проява на гордост в нейните обитатели. Помисли си, че нападението беше дало начало на духовното раждане на един град, който започваше да създава свой собствен дух; същия, под чието въздействие беше в момента, и я омагьосваше и привързваше все повече към улиците му.
Да, да живееш в това място беше все едно да раждаш — беше болезнено, но жадувано, защото от него извираше топлина, като топлината, бликаща от майчината утроба в момента, когато плодът е готов да излезе навън. Как е възможно да жадуваш болка, която заплашва да счупи костите ти и да те обезкърви?
Клаудия не знаеше отговора, но виденията постепенно превръщаха града й в инстинкт, а инстинктите не подлежат на обяснение — човек се страхува от тях, страда от тях или ги обича.
8.
Реши да си вземе няколко дни почивка. Беше работила много и имаше добри спестявания. Толкова, че почти можеше да се пенсионира.
— Няма да излизам известно време — каза тя на Елена. — Ще ти се обадя.
— Ако си стоиш вкъщи, ще изгубиш клиенти.
— Уморена съм — прозя се Клаудия и сви рамене. — Не съм сигурна дали ще продължа още дълго с тази работа.
— Не можеш да напуснеш сега, когато печелим толкова много.
— Елена… Остави ме на мира.
Фактът, че се обръщаше към нея с истинското й име, макар че в продължение на месеци бе спазвала уговорката да я нарича с „артистичното“ й прозвище, беше по-красноречив от всякакво „не“. Няколко секунди приятелката й я гледаше как шета из кухнята с полуразтворен копринен пеньоар и с уморено изражение на лицето.
— Е, оставям те — каза тя и си тръгна.
Клаудия закуси и даде сок на Давид, после се облече и излезе с него, за да вземе Нубия — щяха да ходят в зоологическата градина, ако така можеше да се нарече зловонното място, славещо се някога като най-доброто в света по рода си.
Част от славата му през петдесетте години се дължеше на разнообразието от видове, събрани в пространство, чиято уредба беше истински шедьовър. Там въображението вървеше ръка за ръка с гения — лагуна, представляваща Карибско море и островче, възпроизвеждащо Куба и охранявано от два фара във всеки край — Пунта де Маиси и Кабо де Сан Антонио. Разбира се, в частта, съответстваща на Сиенага де Сапата, бяха крокодилите. Клаудия обаче предпочиташе огромната клетка на виещите маймуни. Когато беше малка — а маймуните бяха по-добре хранени, те виеха през целия ден. Днес радостните им крясъци бяха редки или по-скоро спазматични.