След като обиколиха главните клетки, спряха за малко пред една от най-големите загадки на мястото — високата тръстикова къща за един жираф… който така и не пристигнал. Или поне така твърдяха най-старите служители на зоопарка. Спорът датираше от години и се предаваше от поколение на поколение. Мнозина се кълняха, че са видели жирафа да подава главата си над тръстиковата ограда; много деца — днес възрастни хора — уверяваха, че са го зърнали; безброй възрастни — днес старци — потвърждаваха това. В архивите на зоопарка обаче нямаше доказателство, че е имало какъвто и да е жираф. Случаят беше коментиран дори в един документален филм. Загадката продължаваше. Беше заплетена мистерия, която очароваше Клаудия. С удоволствие би прочела някое есе, озаглавено „Неидентифицираният жираф“ или нещо подобно, защото той беше хаванският НЛО — обект, който според властите никога не бе съществувал, но за който голяма част от населението твърдеше, че са го виждали със собствените си очи. „С тия оченца, дето ще ги изядат червеите изядат“ — беше я уверила баба й.
Завършиха разходката в „Копелия“, където опашката стигаше до тротоара. Можеха да обядват в дома на Клаудия, но момчето поиска да яде сладолед и тя реши да му угоди — чувстваше се виновна, защото почти не го виждаше. След като постояха петнайсетина минути, то заспа.
— Не знам дали ще издържа толкова време — прошепна тя на Нубия.
— Когато се умориш, дай го на мен.
Почакаха още десет минути, а опашката не беше мръднала.
— Ти стой тук — каза Нубия. — Ще отида да попитам колко време ще се забави.
Тя се отправи към касата и се изгуби сред множеството. След няколко секунди се върна.
— Ще ни вмъкнат — прошепна тя.
— Кой?
— Ние си тръгваме — обяви Нубия на двойката след тях и докато вървяха към началото на опашката, отново прошепна на Клаудия: — Срещнах една приятелка.
— Коя?
— Гая. Не я познаваш. Беше в горния курс на гимназията, преди ти да влезеш, но се премести в друго училище.
— Във факултета имах една състудентка с това име…
Гая имаше големи очи и отнесен и унил вид. Някои хора от опашката запротестираха.
— Бях им запазила ред — отвърна тя най-спокойно, без да обръща внимание на протестите, които накрая затихнаха.
— Как си? — попита Нубия.
Гая повдигна рамене.
— Оцелявам.
— Добре че те срещнах.
— Чиста случайност.
— Защо?
— Имаше голямо задръстване в зоната на пристанището. Отвлекли са една лодка.
— Каква лодка?
— От онези, които прекарват през залива.
— И защо?
— Отплавали са за Маями.
— Но кога?
— Вчера. Казват, че пристигнала невредима. Някакъв мъж я отвлякъл, а останалите пътници останали с него. Мисля, че само един се е върнал… Поне тези са стигнали благополучно.
— И друго бягство ли е имало? — намеси се Клаудия.
— Опит, но е завършил със стрелба.
— Кога?
— Не много отдавна. Не чухте ли за скандала? Вдигна се голям шум… Знаете ли кой е бил в нея?
Двете поклатиха отрицателно глава.
— Ернесто.
Двете вее така я гледаха недоумяващо.
— Онзи гей от Ведадо, който постоянно се навърташе около училището.
А, да — Клаудия си го спомни, защото беше имал връзка е Акилес. — Заловили ли са го?
Ти в кой свят живееш? Казах ти, че бреговата охрана е стреляла по лодката.
— Господи…
— Какво?
— Беше близък приятел на Акилес. Мислиш ли, че той вече е научил?
— Предполагам, че да.
— Горкият Акилес.
— По-скоро „горкият Ернесто“… Акилес си е жив и здрав.
В същия момент стигнаха до гишето.
— Има само „Сънди“, салата и шейк — каза продавачката.
— Няма ли „Туркино“?
— „Сънди“, салата и шейк — повтори тя с монотонен като на робот глас.
Нубия си помисли, че жената може би е получила късо съединение, като компютъра в „Одисея в космоса“. Обърна се към приятелката си.