— Ей, скъпа, какво ти става?
Чак сега Клаудия разпозна приятеля си. Беше толкова променен. И тези дрехи…
— Не ме гледай така, сякаш съм призрак — каза й Акилес. — Какво правиш тук? Не виждаш ли, че разбунваш духовете?
— Видях Рубен и се скрих.
— Още ли продължаваш с това? Много си загубена. Половин Куба се чука за пари, а ти се притесняваш какво ще кажат хората.
Тя го погледна учудено.
— Знаеше ли?
— Тук всичко се знае. И няма нищо лошо в това. Виж, дори аз съм нещо като амазонка. — Той се завъртя, за да покаже дрехите си. — Разбира се, лична и безкористна амазонка. Чиста случайност… Щастлив съм. Щастлив!
— Влюбен ли си?
— И само как! Представяш ли, той е полковник.
— Полковник!
— Женен и с две деца, но е луд по мен. Само ако го видиш… Четирийсетгодишен, прилича на манекен… Ето, настръхвам само като си помисля за него.
Клаудия беше толкова изненадана, че тръгна с него, като забрави напълно закъде се беше отправила.
— Как се запознахте?
— Започна около историята с лодките. Знаеш, нали?
Клаудия кимна утвърдително и си спомни какво й беше казала познатата на Нубия за Ернесто, но реши да не разваля настроението на приятеля си.
— След като втората лодка успя да стигне до Маями, всеки ден се образуваха огромни опашки от желаещи да прекосят залива. И аз, разбира се, заставах най-отпред, защото бях сигурен, че нещата няма да спрат дотук. Всеки следобед обикалях от единия до другия край, за да видя дали няма да има друго отвличане и да се закача за него. Представяш ли си? Аз — жертва. Какво вълнение! Отвлечен до Маями!… Още ходя натам, но само от време на време. Това момче не ме оставя да дишам! Както и да е, един следобед го виждам — беше облечен цивилно — да взима една лодка. Нямах представа, че е там като тайно ченге, защото е полковник от Държавна сигурност. Заговори ме. Преплавахме седем пъти разстоянието от „Кабалерия“ до Касабланка и от Касабланка до „Кабалерия“. Останалото, както пише в романите, е история.
— Полковник от Държавна сигурност? — след първоначалното смайване я напуши смях. — Човече, ти изобщо не подбираш.
— Мама казва, че съм избягал от дявола, и е права — той подскочи радостно. — Представяш ли си, ако баща ми, който е военен и се пише за голям мъжкар, научи? Да ти призная… Ако не беше онзи негодник, знаеш кого имам предвид, никога не бих заминал оттук. Живеем в божествен рай, в безкраен празник, както би казал неповторимият Лесама70…
Зад тях в далечината още се чуваше серенадата на негъра:
— Изпитах гняв, но скоро разбрах, не любовта ти нищо не струвааа; а нищото чувства не вдъхвааа…
Да, помисли си Клаудия, животът им беше безкраен пир, където всички си играеха да се изяждат един друг. А те бяха сътрапезници в този гуляй — греховни ангели, които, въпреки че бяха в ада, продължаваха да мечтаят за рая.
2.
Трябваше да даде отговор на испанеца… и то скоро. Беше останал в Хавана, за да я изчака, а тя вече се чудеше какъв претекст да измисли, за да отложи сватбата. Разкъсваше се между желанието да замине и страха от очакващото я в свят, за който не беше подготвена. Знаеше, че е способна да оцелее, както плъховете оцеляват на дъното на някоя негостоприемна канализационна шахта, но подозираше, че ще се чувства като изгубена навън, в един свободен и богат свят.
Включи касетофона и постави касетата на Хилдегард, за да послуша малко музика, докато се облича. Давид сигурно играеше с децата на Хеорхина, която почти се беше превърнала в негова постоянна бавачка, за да може майка му да „упражнява занаята си“ следобед и вечер. Искаше й се да има повече време за него… Майките би трябвало да работят само половин ден, помисли си тя. В крайна сметка ние никога не си почиваме. Ако не перем, тогава гладим, после готвим и слагаме масата, след това мием съдовете, приготвяме дрехи за децата и съпруга, поддържаме къщата чиста и подредена, грижим се да има нещо за закуска на следващия ден и… така до безкрай. Никой обаче не ни заплаща тези часове. Още по-лошо, все едно че те не съществуват, сякаш цялата тази работа се върши сама или е дело на някой дух. Това беше тя. Това бяха всичките жени в сградата, в която живееше. Духове като от приказките, където човек ляга да спи, а на следващия ден става и заварва хляба изпечен, трохите — изметени, а огнището — запалено с току-що събрани дърва от гората. „Направили са го феите“ — викаха в хор децата в тези приказки. „Малкият народ“ — шепнеха децата в Англия, родина на приказните създания, защото там те са толкова могъщи, че никой не се осмелява да ги назове с истинското им име.