Клаудия стоеше като хипнотизирана, загледана в една цепнатина във вратата. Въображението й беше в плен на тази музикална мантра, която отново действаше като мост между свръхестествени светове… Стресна се, когато чу едва доловимо почукване на вратата. Докато закопчаваше роклята си, през ума й мина мисълта, че този лек шум може да е бил зовът на някоя фея.
Отвори вратата и слънцето така я заслепи, че в първия момент не успя да различи тъмната фигура, която се очертаваше срещу светлината.
— Какво желаете?
— Да не казваш, че не познаваш негърка?
— Муба!
— Ще показвам нещо.
— Какво?
— Трябва видиш.
И без да добави нищо друго, тя се обърна и се запъти към двора. Клаудия тръгна след нея, но едва направи няколко крачки и се закова на място, сякаш я беше ударила мълния. Навсякъде растяха жасмини, които разхлаждаха въздуха. На арките, които преди бяха покрити с груби дъски, сега искряха витражи с изобразени на тях плодове. Вместо железните пръчки, перилата си бяха възвърнали стругованите дървени подпорки. Плочки с флорални фризове с келтски привкус ограждаха стените на коридори и стълби. Клаудия не успя да види повече подробности, защото Муба вече прекосяваше покрития вход и излизаше навън. Щом я настигна, тя се обърна, за да види фасадата на двореца. Установи с изненада, че няколко съседни сгради внезапно са изчезнали и че на мястото, където преди се издигаше голямата старинна къща, има много по-скромна сграда. В средата на това, което трябваше да бъде улица „Лус“, вода течеше към залива по някакъв канал.
— Муба, какво е станало с къщата ми?
— Къща на маркиза няма тук. След няколко години.
— А улица „Лус“?
— Господин Лу живее долу, близо до мелницата си.
— Каква мелница?
— Където мели житото, близо до залив.
Клаудия опита да си представи това, което Муба й обясняваше. Беше очевидно, че се намира в епоха, когато улица „Лус“ не съществува. Муба не беше разбрала въпроса й, но от отговора й Клаудия заключи, че има някакъв мъж с фамилия Лус, който живее на бъдещата улица „Лус“. И явно този мъж беше богат, щом притежаваше мелница близо до залива — сигурно използваше напора на водата, която течеше по канала. Единствено човек с власт и репутация би оставил името си на улица.
— Муба, щом улица „Лус“ не съществува, как се нарича това място?
— Улица на мелницата.
Негърката вървеше бавно.
— Къде отиваме?
— Ще ти покажа нещо, твоето място.
— Моето място? Какво искаш да кажеш с това?
Негърката спря. Изгледа я за миг, поставила ръце на кръста, после ги разпери, сякаш искаше да обгърне с тях града.
— Това. Всичко това. Място, където живееш. Трябва да видиш.
— Виждала съм го.
— Но не познаваш. Днес опознаеш. Аз покажа…
И Муба й показа нейния град — този, който никога не бе опознала, въпреки че бе вървяла толкова из него. Показа й полупрокараните улици и градините, заемащи огромни пространства. Там, където по-късно щяха да се издигат старинни къщи и сгради с подпрени с колове балкони, сега се простираха терени, които Муба наричаше „ранчо“ и „стопанства“. В тях се намираха вилите на най-богатите семейства. Почти цялата зона на юг от канала — от бъдещата улица „Лус“, — която за Клаудия беше квартал „Паула“, бе заета от имения, покрити с пищна растителност. Муба й показа на север друга зона с девствени земи, която, доколкото Клаудия успя да се ориентира, щеше да стане център на Стара Хавана. Негърката й обясни, че има още много имения отвъд крепостните стени, към хълма Ведадо… Клаудия я обсипа с въпроси, но негърката не познаваше добре района извън стените. Само знаеше, че е забранено да се ходи на хълма. След като един френски пират проникнал през заливчето Хуан Гилен, завзел Хавана и я опожарил, на гражданите било забранено да минават през съседния на крепостната стена хълм, за да не прокарват пътища, които биха улеснили непознатите. Клаудия предположи, че става дума за Жак дьо Сор, опожарил града в средата на XVI век. След като поразпита негърката, успя да разбере, че пиратът проникнал през мястото, където сега се намира кулата „Сан Ласаро“, близо до парк „Масео“, който в миналото бил полуостровче, свързано със сушата с тясна ивица земя. Пиратът и хората му стигнали до града по пътеките, прокарани от добитъка и от самите местни жители. По онова време крепостните стени не съществували и французите, верни на нрава си, започнали да грабят, да опожаряват и да изнасилват, като дори оставили някой и друг потомък с френска кръв в града. Клаудия поиска да узнае кой е бил Хуан Гилен, дал името на заливчето, преименувано по-късно на Сан Ласаро, но Муба не можа да й отговори.