— Муба, докога ще вървим? Уморих се.
— Ей сега свършваме, това е последно.
Клаудия я последва до входа на Института на книгата… или по-скоро Двореца на интендантството. Там негърката застана на ъгъла на портала, от който можеше да се види целият булевард „О’Райли“, простиращ се до Централния парк. Под тази арка самата Клаудия беше стояла много пъти, чакайки да отмине някой проливен дъжд — като онези, които някога са наводнявали района до малкия площад „Сиенага“. Зад познатите стени на Двореца на капитан-генералите се издигаше кулата на една красива черква, която тя никога не бе виждала.
— Там е свещеник доминиканец — каза й негърката.
Клаудия поразрови паметта си и заключи, че това трябва да е легендарният манастир „Санто Доминго“ с прекрасната си трикорпусна кула — една от най-високите в пределите на града. Беше се запознала с част от историята му, когато й хрумна да проучи един скромен паметник на улица „Обиспо“, почти на нивото на земята. Така научи, че камбаната, която го украсява, е принадлежала на манастира на доминиканците, разрушен в началото на XX в. след една изпълнена с перипетии история.
— Човек убива духа си — каза негърката с необичайна за нея тъга. — Човек остава без сила, защото унищожава „аче“ на предните.
Клаудия откъсна поглед от кулата и го насочи към Муба. Какво искаше да каже с това, че човекът унищожава духа си? Какво наричаше тя „аче“ на предайте? И защо човек оставаше без сила, когато го разрушаваше? Не че не знаеше какво е „аче“. Като всеки уважаващ себе си кубинец тя беше запозната с това старо африканско понятие. „Аче“ беше силата, добродетелта, благодатта, късметът… Клаудия предпочиташе да го преведе на един по-интуитивен език — позитивна вибрация. При все това не разбра какво имаше предвид Муба.
Негърката се отправи бавно към черквата, чийто главен вход явно се намираше откъм „О’Райли“. Когато стигна до ъгъла, Клаудия зърна друг вход — внушителна барокова порта. От двете страни на арката й две колони поддържаха статуите на двама светци. Горе между тях в една ниша, също обградена от две по-малки колони, имаше статуя на трети светец. Негърката обясни на архаичния си език, че централната статуя е на свети Доминик де Гусман и че неговите стражи са свети Тома Аквински и свети великомъченик Петър. Влязоха в черквата и минаха покрай жените с шумолящи рокли и с дантелени воали, които се молеха, седнали на дървените пейки. Никоя не им обърна внимание, но на Клаудия се стори, че стъпките им по шахматно наредените плочи отекват в сводестите стени.
Видението й сън ли беше, или беше чудо, изпратено й от нейния ангел? И защо тази жена винаги беше неин водач? Може би ангелите бяха души, които се грижеха за някое създание в зависимост от нуждите му. Клаудия винаги бе жадувала да опознае града, в който се бе родила; град, чиято история обаче беше скрита от нея. Може би поради тази причина нейният ангел беше негърка, познаваща онази Хавана, която тя предчувстваше, но която никой не й беше показал.
— Главният ориша казва, че ти трябва да знаеш — каза й негърката и я поведе отново навън.
Добре, помисли си Клаудия, нека главният ориша й покаже; тя беше там, за да научи всичко. Едва си го бе помислила, и знанието започна да блика от самата нея. Узна, че в манастира е бил първият университет, много преди да бъде построен другият, където тя самата бе учила, после монасите доминиканци напуснали сградата и манастирът бил използван за други дейности. Образите следваха един след друг с невероятна скорост, като филм, прожектиран на бързи обороти. Видът на влизащите и излизащите се променяше, докато започнаха да идват младежи, почти юноши. Времето сякаш спря. Погледът й се спря върху едно момче с нежни черти на лицето — то излизаше от сградата, която сега приличаше на гимназия. Носеше под мишница купчина печатни материали или вестници и тя дори успя да прочете заглавието, което се повтаряше на всеки лист — „Сибоней“ и една дата — 1868 година. Чу, че го викат:
— Пепе!
Той се обърна, вдигна ръка за поздрав и изчака другите да го настигнат. Сърцето на Клаудия подскочи. Момчето73 приличаше твърде много на образа от снимката, която неизменно висеше на стената във всички кубински училищни стаи от незапомнени времена. Това ли искаше да й покаже главният ориша? Видението изчезна. Сега гимназията беше военна институция, ако се съдеше по изобилието от униформи в нея, може би полицейско управление… докато се случи нещо ужасно — появиха се мъже, които разрушиха кулата с камбанарията. Сякаш подготвяха терена за нова сграда, която така и не бе издигната. Работите по разрушаването спряха и Клаудия стана свидетел на западането на манастира, който постепенно се насели с бедни семейства.
73
Става дума за Хосе Марти (1853–1895) — кубински национален герой, поет, писател, публицист и борец за независимостта на Куба. „Сибоней“ е училищен вестник, в който той е писал като ученик. — Б.пр.