— Моят случай е различен. Ти поне имаш деца.
— Които изобщо не виждам, защото майка им ги отведе на километри оттук. Оставаше ми само Мавърката, но както виждаш, обичайната история. Уверявам те, че ако отново я срещна, ще я хвана за косите и ще я отведа с мен насила.
— Още не виждам да си прецакан като мен.
— Бизнесът ми върви, но не всичко в живота е плюскане. Писна ми да искам разрешение на всеки две секунди. Искам да завися от себе си… По дяволите, Рубен, не мога да повярвам, че точно ти ми говориш така. Забрави ли, че беше две години в затвора?
Рубен въздъхна.
— Понякога се опитвам да си внуша, че не съм толкова зле. Мисля, че в деня, когато постигна това, ще се обеся. Знаеш ли, че имам склонност към самоубийство?
— Тук всички имаме склонност към самоубийство — отвърна Хилберто с още по-мрачен тон.
Двамата стояха няколко секунди вторачени в празните си чаши.
— Гади ми се от чистия ром — прошепна накрая Хилберто и добави: — Ще си поръчам един с кола.
— И аз.
— Приятел! — извика той на мъжа зад барплота. — Дай два „Куба Либре“77!
5.
В началото се опита да склони Урсула да я придружи, но приятелката й отказа.
— Майка Инес е много мила жена. Няма за какво да се притесняваш.
Клаудия знаеше обаче, че майка Инес е наясно за нейната работа като проститутка; освен това монахините винаги й бяха вдъхвали страх, но не защото й бяха сторили нещо лошо. Тъкмо обратното. Смяташе монахините за светици и винаги се опасяваше да не каже или да не направи нещо нередно пред тях. Спомни си за Хилдегард, своя идол от няколко месеца, и се помоли тя да й отнеме гласа, ако реши да изрече някоя непристойна дума.
Майка Инес отговаряше напълно на представата, която си беше съставила за нея — крехко нереално създание, твърде добро, за да бъде човешко. Клаудия имаше необходимия опит, за да знае, че човешкият род не беше такъв.
— Извинявай, че не те приех по-рано. Урсула ми проглуши ушите за теб, но времето не ни стига.
— Много работа? — осмели се тя да попита.
— Представа нямаш. Останали сме само двеста монахини, а вършим работа, която преди са вършели две хиляди.
Клаудия си спомняше времето, когато милиционерски отряди нахлуха в два манастира наблизо… Е, спомняше си, защото баба й го беше обсъждала много пъти със съседките. По същото време тя е била новородена.
— Дъще, църквата не разполага с много средства. Правим каквото е във възможностите ни. Урсула ми каза, че търсиш някой да се грижи за сина ти… Само едно дете имаш, нали? На нас не ни разрешават да гледаме деца, но много енориаши ни помагат. Ще ти дам един адрес — тя го написа на лист хартия. — Това е домът на една жена, която живее в Сентро Хавана, до „Малекон“. Казва се Хулита. Преди три месеца предложи да ни помага в случаи като твоя. Вече гледа пет деца, но каза, че може да приеме още едно. Получава издръжка, така че дори да не можеш да й плащаш, няма да има нищо против. А и не го прави за пари, а защото се чувства много самотна и желае да се занимава с нещо. Единственият син, който й беше останал тук, замина за Испания преди шест месеца.
— Има ли някаква възможност да работя при вас, пък било и като чистачка?
— Урсула ми каза, че си бакалавър по История на изкуството — жената въздъхна. — Какъв срам! Докъде стигнахме…
Клаудия не разбра дали имаше предвид факта, че една висшистка е станала проститутка, или че търси работа като чистачка.
— Умееш ли да пишеш на машина? — попита я монахинята. — Може да ти потърся работа като секретарка в някоя енория… Ако не ме лъже паметта, мисля, че в епископството търсеха служителка. Защо не ми се обадиш след няколко дни?
— Благодаря ви много, но ако няма работа като секретарка, мога да чистя, да готвя или да кося трева в някой манастир. Каквото и да е, само и само да…
— Ще направя всичко възможно.
Когато излезе на улицата, идеше й да закрещи от облекчение. Вече имаше кой да се грижи за Давид и тя щеше да е свободна, за да си потърси нормална работа… дори да е съвсем скромна, посредствена и незначителна работа, съответстваща на положението й на „противообществен елемент“, както пишеше в досието й.
Качи се на първия автобус, който мина. Докато се опитваше да не обръща внимание на блъсканицата, виковете, горещината и обичайните мъжки докосвания — някои неволни, други преднамерени, които предизвикваха съответните протести от страна на жените и понякога шамар по лицето на „нахалника и безсрамника“, разбра, че няма защо да чака отговор. Реши да отиде в „Булериас“, за да провери за мястото, за което й бяха споменали.