Слезе на „Рампа“ и изкачи височината до „Линеа“, зави наляво и пресече улицата. Няколко души чакаха реда си на стълбите на ресторанта. Премина през изгладнелите посетители и отиде в кухнята. Не, мястото вече било заето, но може да отиде във „Вита Нуова“ — там търсели човек.
Излезе отново на улицата. За миг остана загледана в силуета на „Хавана Либре“, принадлежал на един работнически синдикат, преди тя да се роди. По-късно хотелът бил конфискуван от новата власт, за да бъде „ползван от трудовия народ“. Имам, да видим, имам щастието да вървя из страната си, господар на всичко, което има в нея78. Когато обаче започнаха да идват чуждестранни туристи, входът за кубинци беше забранен. Имам, да видим, правото никой да не може да ме спира на входа на салон за танци или бар. Или на регистрацията на хотела да ми крещи, че няма стая, че няма дори малка, а не огромна стая, където да мога да подвия крак. Сега се носеше слух, че правителството възнамерява да го продаде на европейски инвеститор, а тази продажба щеше да бъде последвана от други. Имам, да видим, имам това, което трябваше да имам… За малко да извика: „Гилен, върви на майната си!“. После размисли. Може би старият човек никога не си е представял това, което ще настъпи, всъщност никой не е могъл да си го представи. Сега дори проклетото му стихотворение беше забранено като подривно.
Не й се вървеше пеша до пицарията. Както и да е, щеше да направи последен опит. Ако нищо не излезеше, щеше да се прибере вкъщи, да изчака няколко дни отговора на майка Инес. Прекоси Двайсет и трета улица и тръгна под дърветата на „Копелия“. Дори не забеляза обичайната редица от младежи, които разговаряха, облегнати на желязната ограда.
— Зяпаш ли, иди, че гони после вятъра.
Тя се обърна бързо, разпознавайки гласа.
— Акилес.
— Ей, малката, какво се разчувства? Хайде, пусни ме… Не ме прегръщай така пред хората. Ще ми развалиш репутацията пред посестримите.
— Толкова се тревожех за теб.
— И защо?
— Заради влекача.
— Скъпа, казах ти, че търся лодка.
— Да, но си помислих…
Хвана я за ръка и я отведе настрани от групата.
— Няма да повярваш — прошепна той. — Едно приятелче ми каза да бъда в същия ден на едно място. После научих, че точно там хората се качили на влекача.
Клаудия отвори уста, но от ужас не успя да произнесе нито звук.
— Явно имам страхотен късмет. Същия ден полковникът ми се обади и каза, че иска да ме види непременно. И понеже другият не ми беше казал нищо конкретно, помислих, че е фалшив сигнал. Вече четири пъти ме бяха подвеждали, така че не отидох… за което се радвам.
— Слава богу. Представяш ли си да ти се случи същото като на Ернесто?
— Ернесто? Какво му се е случило?
Клаудия млъкна. Твърде късно. Принуди се да му каже истината. Акилес я слушаше и лицето му стана бяло като платно.
— Не знаех… не знаех… Защо никой не ми каза?
— Може би са смятали, че вече знаеш.
Той се облегна на оградата. След няколко секунди каза:
— Ще се прибирам. Ще дойдеш ли с мен?
— Не мога.
— Какво ще правиш сега?
— Ще си търся работа.
Той се загледа в нея, сякаш му беше трудно да разбере за какво говори.
— А Давид?
— Има кой да го гледа… Или ще има. Първо трябва да отида на един адрес, който ми дадоха.
— Пожелавам ти късмет.
На сбогуване се разцелуваха. Тя продължи към Двайсет и първа, а той се отправи към Двайсет и трета, без да даде обяснение въпреки протестите на приятелите си.
Пицарията беше затворена поради ремонт.
— Но само преди два месеца я ремонтираха — настоя тя пред някакъв мъж, явно портиер, който се мотаеше из мястото.
— Има проблеми с водопровода.
Върна се обратно. Тази страна беше via crue is79. Света Клаудия от Стара Хавана. Надяваше се Ватиканът да я канонизира, когато научи за страданията й. Куба имаше нужда от светица, дори да не е девица.
Взе друг автобус, който я остави на булевард „Прадо“, близо до прословутия „Колон“, квартала на проститутките преди революцията. В миналото проститутките били съсредоточени в няколко улици на този квартал. Днес обаче всичко беше различно. Целият остров се беше превърнал в огромен публичен дом, а обитателките му бяха инженерки и докторки. Успех, който заслужаваше признание.
78
Цитатите са от стихотворението „Имам“ на кубинския поет Николас Гилен (1902–1989). — Б.пр.
79
Кръстният път (лат.) — отнася се до Страстите Христови от момента на залавянето му до разпъването му. — Б.пр.