— Какво шоу?
— Че е починала една моя пралеля, която ме е отгледала от малък. Горкичката, толкова беше добра! Не можеш да ми откажеш да дойдеш на бдението.
Самата Летисия настоя мъжът й да прекара нощта с горкия Тоньо, защото благодарение на филетата от черен дроб, които им беше подарил, Лоренсито се бе излекувал от анемията. А Хилберто дори успя да си пръсне малко одеколон, без тя да заподозре нищо. В крайна сметка покойната беше отгледала шефа му и той трябваше да прояви към него уважение.
Двете двойки се срещнаха на входа на кабарето привечер. Когато пристигнаха, жените вече бяха там и се възхищаваха на многоцветните светлини, които примигваха сред растителността. Бяха психеделични светлинни феерии, които контрастираха с псевдокласическия стил от петдесетте години. Гледката на гръцките статуи, които сякаш танцуваха сред електрическата вакханалия, винаги беше необикновено преживяване.
Сиси поздрави непринудено двамата мъже и се обърна, за да представи приятелката си. Момичето изглеждаше леко нервно. Почти нищо не каза по време на вечерята и още по-малко по време на шоуто. Докато другите двама се натискаха, тя и Хилберто си размениха няколко забележки относно музиката и танцьорките. Хилберто бе предположил, че приятелката на Сиси е някое лесно момиче или може би една от онези нещастници, които проституират, за да оцелеят. Обаче беше сгрешил. През цялото време момичето гледаше към сцената, седнало като истукано и със сериозно изражение на лицето. Хилберто започна да се изнервя, след като за пореден път бе направил остроумен коментар, а в отговор бе получил единствено кимване с глава. В началото се опита да разкаже от вицовете, които обикновено имаха резултат при другите жени — смесица от уличен хумор и двусмисленост, които разведряваха обстановката. Забеляза обаче, че вместо да я разсмеят, сексуалните намеци я дразнят. После опита с няколко критични забележки за сценографията, с които тя се полусъгласи и които явно я поуспокоиха. По едно време, докато Тоньо и Сиси танцуваха на дансинга и той се преструваше, че ги гледа, с крайчеца на окото си забеляза как партньорката му пъха два-три сандвича в чантата си. Това съвсем го потисна. За какво беше дошла тази жена в кабарето, щом дори не искаше да танцува? Реши да не прави нови опити за сближаване и да се наслаждава на шоуто… или да се преструва, че се наслаждава. В действителност поради някаква неясна причина почти ужасното мълчание на момичето го смущаваше дълбоко.
Другите се върнаха на масата, без да забележат мълчаливия двубой, в който всеки удар с шпага бе посрещан от непробиваема стена. Държането на двамата обаче биеше на очи. Застиналите им като маски лица сред тази обстановка, която се люшкаше между карнавала и оргията, бяха повече от странни. Хилберто забеляза, че Сиси хвърля питащи погледи към приятелката си и че няколко пъти й прошепна нещо на ухото, но сфинксът й отговори шепнешком, без да промени изражението си.
Мъчението продължи още два часа. Още два часа съзерцаваха потните тела, чиито движения пораждаха искри — естествено явление, което може да се наблюдава само в генератор за високо напрежение или в тялото на родено в тропика създание. Накрая Сиси заяви, че иска да се прибира. Часът беше два и половина след полунощ.
Взеха такси за Стара Хавана. Колата се спусна по стръмната Седемдесета улица до Пето авеню; после зави надясно, мина по безлюдния булевард с подрязани дървета и влезе в тунела на река Алмендарес. Излязоха от него и се озоваха в сърцето на „Ведадо“. Таксито премина по целия „Малекон“, по това време пълен с продавачи, проститутки и чуждестранни туристи, и пое по Булеварда на пристанището. Минаха покрай кея „Кабалерия“, където лодката прибираше някоя и друга нощна птица, за да прекосят залива, и спряха след пет пресечки, пред кея „Лус“. Тоньо и Сиси тръгнаха по една от тесните улички, съществуващи още от колониалната епоха, а Хилберто и сфинксът останаха да съзерцават водите на един от най-замърсените заливи в света.
— Повдига ми се — каза тя.
— От кое?
— От вонята на изгорял петрол. Иска ми се да изчистя всичко, да остана сама и да усещам мириса на морето.
Хилберто не каза нищо. Беше не само сфинкс — говореше като сфинкс.
— Далече ли живееш?
— Не.
— Ще те изпратя до вас.
Закрачиха мълчаливо и се отдалечиха от брега.
— Защо те наричат Мавърката?
— Само Сиси ме нарича така.