Клаудия тръгна по тесните улички и се опита да си представи как е изглеждало това място по времето, когато родителите й са били млади, но не успя. Къщите не се различаваха по нищо от останалите сгради в града — същата атмосфера на разруха, същата умора по лицата… На входа имаше две врати. Дясната водеше към двор, лявата — към стълба, която Клаудия изкачи, следвайки указанията на листа хартия. Отвори й жена на неопределена възраст.
— Влез, скъпа. Игуменката ми се обади, но не предполагах, че ще дойдеш толкова скоро.
Отведе я в хола. Олющени от влагата стени, стари мебели, плочки в колониален стил с мавритански шарки, които покриваха стените от пода до метър и половина височина; огромни прозорци с метална мрежа, през които нахлуваше морският бриз…
— За да предпази децата да не се навеждат — обясни жената, когато забеляза погледа на Клаудия.
Всичко беше много чисто. Нито следа от прах по мебелите.
— Ела насам.
Поведе я по един коридор към стаята в дъното. Преди да влязат, жената постави пръст на устните си. Клаудия влезе тихичко. Пет деца спяха следобедния си сън в две големи легла. Жената изчака Клаудия да ги погледа няколко секунди, след което я побутна лекичко към хола.
— Вярвам в здравословните навици — каза тя, когато стигнаха до другия край на коридора. — Учили са ме, че децата трябва да спят следобед, и така отгледах своите. Поне докато не тръгнат на училище, горкичките ще могат да изживеят част от детството си.
— Кога мога да ви доведа Давид?
— На колко е години?
— Почти на три.
— Разбрах, че още нямаш работа.
— Не, и това е допълнителен проблем. Не знам кога ще мога да ви платя, нито дори дали ще мога да ви плащам достатъчно.
— Забрави за това. Питах те, за да разбера дали ще можеш да останеш с него през първите дни. Добре е за едно малко дете. Така ще свикне с къщата и с мен.
Клаудия хареса много идеята. Слезе по стълбите с чувство на лекота, облекчена и радостна. Половин час чака на спирката. Вече беше решила да се прибере пеша, но накрая успя да се качи в един автобус. Десет минути по-късно вървеше по „Лус“.
— Хеорхина, прибрах се — извика от двора на съседката си. — Ще се изкъпя и веднага ще взема малкия.
Влезе в стаичката си и започна да рови из чекмеджетата. Погледна часовника през рамо. Почти четири. Денят си беше отишъл неусетно. Отиде до резервоара с вода, който вече беше почти празен, и напълни една кофа. Трябваше да побърза, ако искаше да не чака на опашка, за да се изкъпе. Взе един сапун и уви бельото си в хавлиена кърпа; събу се и обу джапанки. За момент се загледа в пластмасовите цветенца, които украсяваха каишката между пръстите, и помириса силния аромат на сапуна под кърпата. Скоро нямаше да разполага с тези луксове — сапуните щяха да се изхабят, обувките щяха да се скъсат и най-лошото — щеше да остане без бельо. Давид вече нямаше да получава пюретата си. Затвори очи и притисна кърпата към гърдите си. Беше уморена до краен предел. Нямаше начин да спре това падане. Когато сякаш беше стигнала дъното, появяваше се нов повод за униние.
Нещо докосна раменете й. Дръпна се рязко, като стискаше дрехите в ръцете си. Беше се появил отново… и разбра, че именно той предизвиква тези мисли у нея.
— Няма да се върна на улицата — каза тя и стисна зъби. — Няма да ти доставя това удоволствие.
Съществото я изгледа иззад пелената на своето измерение. Клаудия беше сигурна, че очите му блестяха от омраза.
— Ще се върнеш — прошепна въздухът. — Ще се върнеш…
— Върви на майната си.
Видя го как протяга ръка и почти я докосва, но невидима стена или някаква сила го възпря. Тя долови разочарованието в погледа му и тогава се разсмя. От омраза. Преди й се беше случвало да плаче от радост, но никога не бе чувствала толкова голяма омраза, която да я кара да се смее като обезумяла. Какво облекчение. Призракът изпадна в ярост. Една тенджера полетя във въздуха и се удари в стената. Тя се уплаши, но веднага разбра, че жестът е от безпомощност и това още повече я разсмя.
— Ти си курва — прошепна вятърът. — Някоя нощ отново ще бъда между бедрата ти.
— Никога повече — тя почти се задави от смях. — Никога повече…