Клаудия се спря насред улицата. Стори й се, че видя на две пресечки от нея, близо до Булеварда на пристанището, десетки хора да тичат нанякъде. Разумът й ли се беше размътил, или отново имаше видение? До нея достигнаха викове, но не успя да чуе какво казват. Тръгна отново; в началото бавно, опитвайки се да разбере дали става дума за мираж, после ускори крачка, след като се увери, че не бълнува. Какво ли се е случило? Да не са откраднали друга лодка? Да не са я потопили? Саботаж ли беше, атентат, експлозия?… Стигна до „Малекон“. Не десетки, не стотици, а хиляди хора — повечето младежи — тичаха във всички посоки, носейки плакати и викайки отделни фрази, които постепенно се сляха в една-единствена дума: Свобода, свобода, свобода… като в песента на Уили Чирино81, която беше забранена, но която всички слушаха.
Веднага разбра. Натрупаното през последните седмици напрежение след потопяването на влекача, пълен с жени и деца, най-после беше избухнало. Сега яростта изригваше на струи като намерила излаз пара на запечатан котел. Хората удряха капаците на малобройните коли, почти всички принадлежащи на чужденци, които гледаха ужасени този армагедон, настъпил неочаквано на островче, където — според туристическите агенции — не съществуваха социални безредици. Няколко младежи преобръщаха кофи за боклук, други вече се сблъскваха с първите сили на реда, които пристигаха на мястото и вкарваха протестиращите в затворническите коли. Повечето хора обаче подскачаха неуморно — правеха огромни подскоци, сякаш бяха птици в плен, които сега искаха да полетят, въпреки че крилата им бяха подрязани.
Клаудия застина на място, въодушевена от красотата на разкриващата се пред нея гледка. Никога не беше виждала подобно нещо и очите й се напълниха със сълзи. Движението по булеварда беше спряно, автобусите — отклонени, полицията раздаваше удари с палки наляво и надясно, без оглед на възраст и пол. Виковете обаче продължаваха да изпълват знойния и солен августовски бриз с единствено възможната мантра, с най-жадуваната мечта: Свобода, свобода, свобода… Тя изпита желание също да закрещи, да заподскача като птица от ятото, да се втурне лудешки нанякъде. Беше непознато усещане, аромат, невдишван дотогава, и не знаеше какво да прави с това чувство на еуфория. В този миг през ума й мина мисълта, че вижда не само частица от своето настояще, но и един свят, който все някога ще настъпи.
8.
— Къде беше? — измърмори Хилберто. — Търсих те навсякъде.
— Наложи се да отида в Батабано за материали.
— Мамка му, човече, пропусна най-хубавия ден в живота си.
— Знам — отвърна Рубен леко засегнат. — Всички се погрижиха да ме осведомят.
Говореха шепнешком, възбудено, като непрекъснато се оглеждаха и жестикулираха нервно, докато вървяха към брега. Около тях хората — на двойки или групи — имаха същото френетично, почти налудничаво изражение на лицата си.
След опита за бунт, потушен със сила, беше настъпила промяна. Една почти незабележима, лека като крило на силфида, но многозначителна промяна.
— Казах ти — върна се на темата Хилберто. — Знаех, че ще се случи нещо голямо… Сега наистина ще избягам.
Слънцето се превръщаше в огнена магия. Оранжево-червено. Цвят на жълтък от яйце на кокошка, отгледана на село, кълвала боклуци и разни животинчета, а не руско брашно.
— Как смяташ да заминеш? — попита Рубен.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Ако ни хванат… — Той млъкна, като видя изражението на Хилберто. — Каква е тази тайнствена физиономия?
— Нека първо видиш нещо.
Прекосиха парк „Масео“ и стигнаха до булеварда, по който не се виждаха коли. Хавана приличаше на Ханой с морето от велосипеди, които се движеха по централните артерии.
— Не ми каза къде отиваме.
— Да седнем на „Малекон“.
Слънцето, стигнало до линията на хоризонта, заприлича на сплескана пита. Силуетът му, изрязан като с ножици от виолетовите облаци, придоби формата на атомна гъба. Час по-късно нямаше и следа от здрача. Нощният живот със своите проститутки и трафиканти подемаше обичайния си ритъм.