Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни — срещата с майка Инес. Смята, че това събитие е променило живота й, обаче се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата и прониква през коприненото й бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, а на нея това мълчаливо задиряне й харесва. Върви, полюшвайки ханша си, и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.
В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се — доверчива и ухаеща — към единственото място в града, което е трябвало да отбягва.
Вече вдишва мириса на морето, усеща соления вкус, който той оставя върху устните й. Полъх на вятъра, този палав воайор, повдига полата й, а тя я притиска с ръце. Точно тогава забелязва оживлението на ъгъла. Спомня си това, което е видяла преди няколко дни, но сега хората не викат, нито подскачат лудешки. В жестовете, във възгласите, в посоката, в която всички вървят, прозира конкретна цел. Край нея започват да преминават тълпи хора. На Клаудия й заприличват на плъховете от Хамелин83, които излизат, привлечени неустоимо от вълшебна мелодия.
— Побързай, Тато, че ще останем!
— Скъпа, отиди да вземеш децата!
— Чичо! Отворили са „Малекон“!
Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:
— Размърдай се, момиче, няма време.
Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?
Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода… Бягството е всеобщо, allegro vivace84, вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ — мисли си тя като в сценарий на лош филм. Aléa jacta est.85 Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.
Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове — нови завоеватели на други земи — е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.
Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.
— Имаш ли свободни места?
— Трима сме.
— Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.
— Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.
Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.
— Клаудия!
Сърцето й замира, когато вижда Рубен.
Хилберто се показва иззад лодката, която е тикал, и се взира в двамата, без да разбира какво става. Оглежда се, опитвайки се да отгатне коя от жените наоколо е любовницата му, приятелката му или…
83
Град от приказка на Братя Грим, който един свирач избавя от плъховете, като ги извежда с вълшебната си свирка извън града. — Б.пр.