— Как така Клаудия? — пита най-после той.
— Това е Клаудия, за която ти говорих… Клаудия, защо не дойдеш с нас? Сами сме с приятеля ми — свежда поглед и вижда Давид. После прошепва със задавен глас: — Омъжена ли си?
Това е истински кошмар. Тя не знае какво да каже, как да му обясни.
— Какво говориш? — Хилберто оставя лодката и се приближава до двамата. — Мавърке, кажи, че това, което си мисля, не е вярно.
Сега Рубен гледа двамата смаяно. Обляга се на лодката, зашеметен от това, което току-що е открил. За момент тримата заприличват на статуи сред царящата около тях суматоха. Никой не усеща блъсканицата, нито чува роптаещите гласове на хората, които искат да стигнат до брега. Клаудия забелязва как лицата на двамата мъже бавно почервеняват. Иска да избяга от тях, но е толкова ужасена, че не може да помръдне.
— Мамо, топло ми е — изхлипва момчето с тънко, почти недоловимо гласче сред глъчта.
Все още трепереща, Клаудия взима на ръце сина си и се изправя пред двамата си любовници. Тримата са толкова безпомощни, толкова объркани…
— Да вървим, Мавърке. Няма нищо.
— Хилберто…
— Ще те изведа оттук заради момчето. Знаеш, че винаги съм го обичал.
Приличат на онези гладни ангели, които поглъщат всичко, което се поставя пред тях, без да се молят, без да питат.
— Да вървим, става късно.
Сред тълпата съзира Муба, застанала до нисичък мъж с протъркани дрехи и гъсти мустаци, когото май е виждала преди, но не си спомня къде.
— Клаудия?
Тя обаче не вижда нищо друго, освен образа на своята негърка покровителка, която ще остане тук, както и този тъжен човечец с бляскаво чело, който също не се решава да напусне острова, въпреки че се жалва шепнешком:
— Родината ми е в зейнал гроб, с толкова помръкнала слава, с изгубена и продадена чест! Аз вече нямам родина…86
Тогава съзира Индианеца — приклекнал върху едни скали, той я наблюдава, без да мигне. Какво иска да й каже сега? Че е опасно да остане или че е опасно да замине?
— Клаудия?
Пред нея се изправят виденията й — огромната крепостна стена, угасналото великолепие на града й, историята на един манастир, от който са останали само камбаните… и се вглежда в далечния хоризонт, изпълнен с носещи се по вълните мечти, които не знаят какво да правят с тази надежда под формата на малка лодка, заплашена да потъне всеки момент.
Коръл Гейбълс, 1997 г.