– Донесе ли месото?
– Четвърт свинско, което един селянин ми продаде на черно... Дължа ти шейсет песо. Накрая платих с твоите пари.
– Не ставай глупава, вече ти казах, че всичко днес е от мен. Хайде да сготвим нещо, защото умирам от глад.
Заизважда тенджерите, докато приятелката й я гледаше – беше твърде изтощена, за да й помогне.
– А с работата какво става? – попита Нубия от ъгъла, където се намираше импровизираната кухня.
– Нищо.
– Не можеш да продължаваш така. Не можеш да се надяваш на нормална работа. Защо не потърсиш нещо друго?
– Какво например?
– Не знам. Хората все измислят нещо – отварят нелегално заведение, частен ресторант, продават храна на улицата или откриват работилница.
– Ти си луда, Нубия. С какво разполагам, за да направя каквото и да е от тези неща? Първо, тук няма място дори за една маса. Второ, за да продавам храна, трябва да имам връзки с човек, който може да я открадне от някой дипло9или склад. А това за работилницата... не съм техник, не разбирам нищо от ремонт на ютии или телевизори.
– Говоря за шивашка работилница, глупаче. Бродиране на бебешки дрехи, плетене...
– Та аз на сина си не можах да ушия, какво остава за други.
– Ще те науча.
– Остави, по-добре да превеждам.
Нубия я изгледа с известна досада, после се обърна към котлона, за да осоли месото. Още не беше навършила трийсет години, но вече изглеждаше на повече.
– Не знам как живееш – измърмори тя. – С това, което ти плащат за тези два-три превода месечно...
– Добре, че и тях имам.
Нубия знаеше, че приятелката й преживява благодарение на помощта на един тайнствен благодетел, когото тя не познаваше лично. Той й пращаше текстовете, които получаваше от едно издателство. Приятелката й ги превеждаше вкъщи, после му ги връщаше, а той ги предаваше на издателството, все едно че са негови; получаваше чека и след като го осребряваше, даваше парите на момичето. Изглежда, благодетелят й, който и да беше той, не се нуждаеше особено от тези преводи. Нубия бе успяла да провери, че той работи в музей или нещо подобно и преводите са странична дейност за него. Когато нямаше време или спешна нужда от пари, даваше преводите на приятелката й. Това обаче не й осигуряваше сигурен доход и много пъти Нубия й се бе притичвала на помощ, както бе направила и в този ден.
Миризмата на пържен чесън изпълни стаята. Оризът вече вреше във водата, без много сол, за да я пестят. Мавърката усети как устата й се пълни със слюнка от аромата на свинско, който вече се разнасяше из стаята. През последните седмици беше живяла само с ориз и хляб; няколко пъти успя да купи малко фасул. Когато Нубия научи, се развика, даде й пари и я изпрати на селския пазар.
– Така и не ми каза как завърши онова излизане.
– Кое?
– Вечерта, когато ме помоли да гледам Дависито, защото отиваше в „Тропикана“.
Мавърката си спомняше онази вечер, но не защото шоуто в кабарето беше нещо особено, нито защото отиването в „Тропикана“ се беше превърнало в истинско събитие за кубинците без долари като нея, а защото тогава за последен път яде месо.
– Пълен провал.
– Как ти се сториха приятелите на Сиси?
– Можеш да си представиш. Ходи с един месар, когото само като видиш, ще повърнеш.
– Е, когато човек се захване с този занаят, не може да подбира много.
– Всъщност не знам дали да я съжалявам, или да й се ядосвам. Понякога ми се иска да я раздрусам хубавичко, задето се държи като проститутка. Но после, като си спомня каква беше като малка, сърцето ми се свива.
Нубия й направи мълчалив знак. Момчето беше заспало сред избелелите дървени кубчета. Майка му започна да ги прибира, като добави по-тихо:
– Накрая не знам какво да й кажа.
Нубия се опита да отклони разговора от неприятната тема:
– А как беше партньорът ти?
Мавърката сви рамене.
– Някакво момче.
– Как се казва?
– Хилберто.
Нубия разбърка месото с дървена лъжица и помириса парата, която се издигаше към почернелия от дима таван.
– Почти е готово.
Мавърката отиде до полицата, окачена над мивката, и извади две чинии.
– И с какво се занимава този Хилберто?
– Помощник е на месаря, макар да твърди, че е икономист. Сигурно е завършил почти по същото време като нас.
– Видя ли? Още един, който се е наредил. Такъв мъж ти трябва.
– Не искам да се забърквам повече с никого.
– Не е хубаво да си сама...
– По-добре така, отколкото с лоша компания.
Седнаха на масата. Нубия се хранеше лакомо, докато приятелката й хапваше по малко, заситена почти от началото.
– Не го ли видя отново?
– Кого?
– Хилберто.
– Изпрати ми куп съобщения по Сиси, като ме канеше къде ли не, но не му отговорих.