– Защо?
– Защото е женен.
– А...
– Каза, че не се разбира с жена си.
– Тогава?
– Не съм сигурна. Може да е номер.
– А как ще разбереш, ако не му дадеш шанс?
Тя сви рамене и Нубия настоя:
– Поне се виж с него. Може да излезе свестен тип.
Никога не би признала това на глас, нито дори пред Нубия, която беше най-добрата й приятелка, но съзнаваше, че има нужда от някого, и не защото баба й повтаряше колко е важно „да има мъж, който да я представлява“, а защото във времена на криза семейството беше важно. Така бяха оцелели хората през епохата на неолита и така оцеляваха всички на острова й. Колкото повече членове имаше в едно семейство, толкова по-големи бяха шансовете му за прехрана – малкото, което носеше единия, се прибавяше към малкото, което намираше другият. Това беше най-мъдрото решение.
Преди също е било така, каза си тя. Човек е растял в обкръжението на рода или се е присъединявал към някое по-многобройно племе, ако неговото е било изтребено по време на някое бедствие, и го е правел доброволно, без никой да го обвини, че е предател, задето търси прехрана при друг народ, макар че тогава човешките права още не са съществували като понятие. Логиката на индивидуалната свобода се е налагала от само себе си. Освен това не е трябвало да се тревожат като тях, ако няма електричество в продължение на двайсет часа, защото не е съществувала опасността оскъдната храна, която им се полага за месеца, да се развали в хладилника. И е нямало значение, че не е имало електричество, защото винаги са могли да намерят парче кремък и да запалят огън на някоя поляна или да грабнат факла и да обиколят околностите. Тя обаче живееше в цивилизацията и не можеше да се разхожда из къщата с факла. И тъй като нямаше свещи, нито кибрит, нито гориво за лампата, трябваше да стои на тъмно цялата нощ и да предъвква отчаянието си сред задушаващата горещина... Не, определено е било по-добре, когато хората са живеели в пещери. Никой не ги е принуждавал да гласуват на избори, чийто резултат е предварително известен; нито са ги притискали със заплахи, ако са отказвали, защото статистиките на участие е трябвало да бъдат неизменно високи; нито са били принудени да ходят на събранията на комитета и да ръкопляскат, макар и да са нямали желание да го правят. В племето нещата са били различни – никой не ги е изхвърлял от работа само защото са имали различно мнение от това на вожда. Може би понякога са се хващали за гушата, но със сигурност не е имало толкова страх и толкова травми...
Съставяше своя нов филм на части. Този път обаче тя не беше главната актриса. Беше отстъпила великодушно главната си роля на самия сюжет. Пресъздаваше филма на Ано10– завоевателите на огъня... или по-скоро съставяше собствената си версия, за да я нагоди към обстоятелствата. Представяше си се как върви заедно с останалите из една равнина, където снегът блестеше по скалите – о, какво блаженство, студ – и тя се навеждаше, за да бере ягоди... Дали ягодите растат по места, където има сняг? За всеки случай намали броя на белите островчета в сцената. Сега имаше само няколко белезникави петна по близките планини, но беше все така студено, а факлата в ръката й пращеше, облъхвана от леден вятър. Въздухът беше кристалночист и миришеше на влажна гора, на трева и на древни плодове, подхранвани от самите изпарения на земята, която още не беше замърсена от зловонните химически торове. Нямаше миризма на нефт, носещ се по повърхността на залива, нито на изгнил боклук, защото от една седмица камионът за смет не е минавал, нито на гнезда на мишки, от които градът гъмжи, нито на изгорено масло от автомобили и автобуси, които оставят петна по улиците... Не, този друг мирис беше на чистотата, на живота в диво и първично състояние, прозрачен като водите на изворите, които бликаха за първи път на планетата, а ледената епоха оставаше назад и се приближаваше – о, нещастие – ерата на цивилизацията и прогреса.
ТАМ, КЪДЕТО ВЪОБРАЖЕНИЕТО Е ХЛЯБ ЗА ДУШАТА
Храната е честване на живота – празнуваме всяка годишнина с най-различни лакомства; придружаваме сватбите със символичния акт на разрязването на многоетажна торта, сякаш щастието зависи от количеството „сладост“, с което започваме нашия брак. Любовта обикновено започва с вечеря в някое специално място. Дали не е смътен спомен от едно минало, в което завоевателят е дарявал най-ценната си ловна плячка на този, когото е искал да покори? Истината е, че храната е един вид ключ към сърцето. Затова хлябът е синоним на общение с духовния свят.