2.
Накрая се беше случило. Би трябвало да го предвиди предната нощ, когато й се яви Индианецът, не поиска обаче дори да допусне възможността за някоя беда.
За разлика от Муба, която можеше да я навести по всяко време, Индианецът й се явяваше само в критични моменти. Беше го видяла за първи път в детството си, малко преди родителите й да загинат в злополука. Майка й току-що беше угасила лампата в стаята и бе затворила вратата, когато чудноватата фигура се понесе в полумрака сред играчките, направи й странни знаци, които тя не успя да разгадае, и накрая изчезна в гардероба. Два дни по-късно разплаканата й баба й каза, че вече ще живеят заедно.
Появи се отново няколко години по-късно, когато учеше в горния курс на гимназията, докато събираше тютюневи листа на бригада в Пинар дел Рио. Пак не разбра отчаяните жестове на призрака. На следващия ден именно тя имаше злощастието да открие трупа на едно момиче от бригадата, което се беше обесило в банята. Тогава заподозря за първи път, че Индианеца е вестител на лоши новини.
Сега се беше появил отново. Беше заспала и внезапно я събуди шум, сякаш някаква мишка лази по парче гласпапир. С ужас видя силуета, изникващ от вътрешността на стената, орловия нос и обсипаното с белези лице, което не беше забравила. Този мъртвец отпреди петстотин години отново й правеше знаци. Клаудия се запита дали не е ням, или може би мъртъвците приказваха на езика, който са говорели, когато са били живи. Ако беше така, навярно Индианеца знаеше, че е безсмислено да общува на език, който вече никой не помнеше...
Макар че беше очаквала това да се случи, дълбоко в себе си се надяваше, че ще й се размине, щом обаче пристигна в музея, видя няколко свои колеги да си шушукат в залата за кубинска живопис, но млъкнаха, когато тя се появи. После дойде разпитът, за да се уверят, че не е член на никоя от онези проблематични групи и че тя е просто една „неблагодарница“, критикуваща държавата, която й е дала всичко (с което беше изгубила правото си на мнение, помисли си тя, докато слушаше поученията) и благодарение на която беше завършила университета (да, след като предварително се бе заклела в послушание, съгласи се тя мислено). С други думи, гражданката не можеше да остане на работа в същия музей, където се съхранява културата на страната, която тя беше предала (интересна фраза, каза си тя, от устата на тези, които продаваха тайно националното културно наследство). Другарката... или по-скоро гражданката, имаше ли да каже нещо?
Край, бяха я убили. Беше мъртва за обществото, белязана, прогонена завинаги от собствения си клан. Беше по-лошо от заточение в Сибир. В отговор тя се обърна и излезе, без да се сбогува... за което по-късно съжали. Можеше да им каже толкова неща – шайка крадци, лицемери, задръстени глупаци, душевни педерасти, които ежедневно подлагат задника си на правителството. Акилес щеше да се изкефи на тази обида, вдъхновена – призна пред себе си Клаудия – от изрази, които той обикновено използваше.
Спря на ъгъла, като се колебаеше накъде да тръгне. Реши да потърси приятеля си, когото не беше виждала от два месеца. Последния път го завари ужасно потиснат, защото последната му любов, един пристанищен работник, го беше зарязал заради наскоро пристигнала от Гуантанамо едрогърда мулатка, която говорела, като поголовно гълтала буквата „с“ и замествала безразборно „л“ с „р“ (сведения, които й беше съобщил самият Акилес).