– Кажи ми, мила, как може човек да спи с някой, който ти казва „срънце мое“ вместо „слънце мое“? – беше я попитал той в пристъп на ревност.
Клаудия си помисли, че хората не лягат с някого, за да учат граматика, но предпочете да замълчи.
Сега изпитваше належаща потребност да го види. Неин ред беше да бъде потисната. Както се пееше в песента: „that’s what friends are for…”13. Особено приятелите като Акилес, помисли си тя с яд и съчувствие, вечно хленчещи същества, които ти съсипват малкото хубави дни в годината.
Беше събота. Щеше да го потърси в дома му. За разлика от другите си колеги, Акилес си беше издействал разрешение дa работи вкъщи в петък и събота. Работата му, която вършеше с азиатско търпение от две години, се състоеше в класифицирането на монети и други китайски артефакти, които се трупаха с хиляди в една огромна зала. Изглежда, произхождаха от стотиците семейства, дошли на острова през втората половина на миналия век, които в по-голямата си част по-късно бяха емигрирали на север (кубински евфемизъм за Съединените щати), или бяха асимилирани от останалото население и се бяха смесили толкова, че чертите им сега се размиваха върху лица с по-тъмна кожа и с непривично светли за расата им очи.
Клаудия навлезе в лабиринта от улици, като четеше на всеки ъгъл имената, завещани от предишни столетия. Някой ден щеше да провери скритите в тях истории: „Десампарадос“14, „Вапор“15, „Амаргура“16... Тя самата си измисляше обяснения за тези имена. Улица „Анимас“17сигурно е била омагьосано място, в което се скитали духовете на пиратите и убитите роби. Уличката „Суспиро“18навярно пазеше някоя история за любов и отмъщение. „Лампариля”19сигурно е била първата улица, осветена от стотици фенери...
Прекоси „Драгонес“, без да обръща особено внимание на редките коли, и зави по булевард „Рейна“, който наскоро отново бяха кръстили „Симон Боливар“, но безуспешно – хората продължаваха да го наричат със старото име. Вървеше под колонадите на оживената улица, която по-нататък се превръщаше в „Карлос III“ – нея също се бяха опитали да преименуват на „Салвадор Алиенде“ със същия резултат, – отмина „Амистад“, „Агила“ и „Анхелес“. Там зави наляво към „Естреля“. После продължи пътя си към „Райо“, където попадна в един подземен свят, изпълнен с опасности, изкушения и фантастични гледки – типове, които можеше да са престъпници или безработни нещастници; зловещи като катакомби къщи; жени с пищна гръд, които гледаха с еднакво безсрамие познати и непознати; прозорци, защитени с дебели железни пръчки; тълпи от полуголи и боси дечурлига; старци с дрипави дрехи и празни торби в ръце, напомнящи за жестокия виц за бабата, която се спряла насред улицата, погледнала празната си торба и се запитала: „Отивам на пазар или се връщам от пазар?“.
Най-сетне спря пред една олющена дървена врата и почука. Ирма, майката на Акилес, се показа на прозореца.
– Здравей, скъпа. Ако търсиш Акилито, той току-що излезе.
Тя се почувства разочарована.
– Знаете ли къде отиде?
– На площада, с приятеля си.
– Кой от тях?
– Някакъв нов. Не си спомням името му.
Клаудия кимна. Добрата женица, която приемаше без възражение положението на сина си и глезеше всеки един от приятелите му, бе изгубила навик да помни имената им.
– Привързвам се към тях – оплака се тя веднъж на Клаудия с поверителен тон, – а после, когато вече храня някакви надежди, вземат, че се скарат. Жалко. Все едно че губя син на всеки шест месеца.
Накрая реши да не се обвързва повече емоционално и да забрави имената им.
Клаудия прецени възможностите, които имаше. Щеше да й отнеме половин час, за да стигне пеша до катедралата. Друга възможност беше да чака автобус. Току-виж й излезеше късметът и минеше някой, който да я остави близо до пристанището или поне около Капитолия. Ако успееше да стигне до Централния парк, щеше да си спести половината път.
Тръгна обратно към „Рейна“. Щеше да хване който и да е автобус, който минеше оттам. Качи се на първия, знаейки предварително, че последната му спирка е до кръглата желязна ограда около Дървото на братството. Оттам трябваше да поеме по „Обиспо“ към Булеварда за пристанището. Бяха около десетина пресечки, но щеше да стигне по-бързо пеша, отколкото да чака друг автобус.