Тълпата изпълваше тази пешеходна улица, сякаш никога не беше правила друго от незапомнени времена. Потта се стичаше по телата, а виковете, вулгарните комплименти, смеховете и разговорите от балкон на балкон създаваха атмосфера, която би могла да бъде оприличена на странен празник, честван от гладни и обезумели хора.
Дори без да гледа улиците, Клаудия щеше да разбере, че е близо до катедралата поради видимото увеличаване на броя на чужденците в зоната. Когато зави по „Сан Игнасио“ по посока на малката улица „Чоро“, трябваше да си проправя път почти с блъскане. Човешкият поток бе придобил устрема на бързей, който всеки момент ще се спусне стремглаво между скалите.
Павилионите се притискаха един до друг на тесните тротоари, които бяха прохладни благодарение на големите старинни къщи. Този карнавал на занаятите винаги я уморяваше – дрехите от памук и лен, боядисани в патешкожълто, в тютюневозелено, във виолетово като изгрев в планините, в кървавочервено, в черно като бурна тропическа нощ, в оранжево като залеза на „Малекон“; тъмните дървени фигури, които имитираха пищните бедра и тънките талии на креолките; сандалите, които възраждаха забравените гръцки и римски модели, защото производителите им – почти всички възпитаници на училища по изкуства – ги заимстваха от учебниците си и превръщаха изваяните прасци на кубинските жени във въплъщения на прасците на някогашните средиземноморски обитателки... Клаудия съзерцаваше с възхищение тези крака, обути в древните сандали, и си мислеше, че пророчеството се е изпълнило и че изчезналата Атлантида е изплувала отново в този край на Карибите.
Докато търсеше приятеля си, тя се разходи сред сергиите до плочата, на която пишеше:
ESTA AGVA
TRAXO EL
MAESSE DE
CAMPO IV
AN DE TE
XADA ANNO
DE 1529
Само тя бе успяла да я разчете по време на следването си, когато научи, че буквата X трябва да се замести с J, а V – с U. Така разшифрова това странно струпване на букви, което я интригуваше още от детството й:
ESTA AGUA
TRAJO EL
MAESSE DE
CAMPO JU
AN DE TE
JEDA AÑO
DE 152920
После провери, чемаесее старинната форма на думатамаестрои чемаестро де кампоозначавало висш офицер в миналото. Клаудия никога нямаше да забрави следобеда, в който разреши загадката. Беше сигурна, че така се е почувствал Шамполион, когато успял най-после да разгадае йероглифите върху черния базалтов камък.
– Каква изненада, скъпа!
Обърна се, когато усети, че я дърпат за ръкава. Видя Акилес и един младеж, който я гледаше подозрително.
– Виж – каза Акилес, като измъкна спътника си от тълпата, която заплашваше да го завлече. – Запознай се с друг гръцки герой.
Клаудия ги гледаше с лека уплаха и недоумение.
– Казва се Патрокло... Па-тро-кло – раздели сричките, сякаш тя не можеше да го разбере. – Не ми ли завиждаш? Аз съм първият Ахил21, който се събира с Патрокъл след онези типове от „Илиада“.
Усмихна се, макар че не й беше до смях.
– Това е Клаудия.
– А, прочутата... – за първи път лицето на младежа се озари от усмивка. – Хей! Как не си се сетил досега?! Тя може да бъде девицата весталка.
– Разбира се! – възкликна Акилес. – С нея ставаме трима гърци. Херарда ще се пукне от завист.
– Ще бъде най-зрелищната Нова година в карибската история.
Клаудия ги върна към реалността:
– Слушайте, преди да продължите с плановете си, нека ви уведомя, че нямам призвание на весталка, и още по-малко на девица.
– Най-хубавото е, че ще можем да използваме имената си – продължи младежът, без да й обърне внимание. – Ахил, Патрокъл и Клаудия – двамата воини и весталката... Нали ще дойдеш?
– Къде?
– На едно събиране – измърка Акилес. – Само за близки и посветени.
– Благодаря, но не ми е до купони.
– Какво има?
Тя понечи да му разкаже, но реши, че глъчката на площада не подхожда на личната й трагедия.
– Сега не ми се говори.
– Ела вкъщи, когато решиш... А защо не дойдеш с нас? Търсим обици за Пати.
– За кого?
– За него – посочи той Патрокло.
Клаудия се подвоуми за миг, но после се отказа.
– По-добре да продължа. Трябва да се видя с един човек.
Разделиха се и тръгнаха в противоположни посоки – младежите към уличката между Музея на колониалното изкуство и къщата на маркиз Аркос, а тя – към оранжевите бугенвилии до старинния дворец на маркиз Агуас Кларас, в чийто портал сега имаше масички за гладните плебеи. Там обикновено се настаняваше Рубен.
След първата им среща се бяха видели още два пъти, и то винаги в дни на продажба. Не поиска да му даде адреса си, но не защото живееше в мизерна къща, а защото предпочиташе тя да го търси, когато имаше настроение за това. Малцина знаеха къде се намира стаичката й. Само двама-трима приятели и разбира се, съседите й.