Потърси го сред продавачите, без да погледне изложените стоки, сред които имаше от традиционни кухненски хаванчета до дървени скулптури, имитиращи африканско изкуство. Видя го, преди той да я види; разговаряше с една жена, която се двоумеше между две кожени портмонета. Приближи се едва когато жената плати.
– Каква изненада – посрещна я той с усмивка. – Не си отишла на работа днес или вече е много късно?
– Още е рано – отвърна тя, като пренебрегна първата част на въпроса.
– Ще останеш ли?
– Да.
– Изчакай ме, за да вечеряме заедно.
– Добре...
За изненада на Рубен тя седна да го чака под сянката на бугенвилията, като прояви изненадващо внимание към продажбите, пазаренето и въпросите на клиентите. Това никога не се беше случвало досега. Стана само два пъти, за да се разтъпче. Разхождаше се, без да се отдалечава много, а после се връщаше на мястото си. Рубен я наблюдаваше скришом. Опита се да разгадае изражението на лицето й, но не успя да разбере нищо.
Най-после настъпи вълшебният миг на тропика, в който светлината придобива огнени тонове, редуващи се със сините сенки; това е моментът преди свечеряване, който се повтаря всеки късен следобед, стига да няма циклон или буря. Купувачите започнаха да се разотиват или да губят интерес към стоката; продавачите затвориха огромните плажни чадъри и прибраха принадлежностите си. Когато Рубен се зае да слага чантите и портмонетата в количката си, Клаудия стана от мястото си и мълчаливо му помогна. Въпреки че учудването му нарастваше, той прие помощта й без възражения, сякаш беше най-естественото нещо на света. Прибраха всичко и отидоха при колата, където Рубен постави безбройните си катинари.
— Да вървим – подкани я той тихо.
— Не съм гладна.
— Какво?
Това наистина беше невероятно.
— Всъщност съм гладна, но нямам желание да ям.
Той я изгледа внимателно.
— Нещо се е случило.
— Да, но сега не ми се говори – погледна го с онова изражение, което го обезоръжаваше напълно. – След малко.
— Както искаш – после му хрумна нещо, за да я разведри. – Защо не отидем у нас?
Тя се съгласи.
Не беше далече, но се забавиха заради безбройните минувачи, ходещи по улиците, без да ги е грижа за колите, които се движеха бавно, с предпазливостта на натрапници в чужда територия.
Клаудия никога не беше идвала в жилището на Рубен. Знаеше къде живее, защото той й го беше показал веднъж, но така и не влезе. Беше жилищна сграда, подобна на хиляди други в Хавана. Първо се влизаше през входната врата, която гледаше към улицата. От там се минаваше по тъмен коридор с таван, укрепен с изгнили греди, а после се излизаше във вътрешния двор, заобиколен от покрити коридори, също подпрени на дървени колони – свидетелство за разрухата на един град, който потъваше по-бързо от Венеция, макар че беше издигнат върху твърда скала, наричана от жителите на острова „кучешки зъби“. Само че, за разлика от хилядолетния европейски град Хавана не потъваше по геофизически причини.
Клаудия и Рубен влязоха в сградата и заизкачваха рушащото се стълбище. По пътя си срещнаха момче с училищна униформа, две котки, които си оспорваха една мишка, двойка, която се натискаше без никакъв свян, и силно гримирано момиче, явно принадлежащо към новото поколение проститутки, които на острова наричат с красноречивата и еротична дума „ездачки“.
За разлика от останалата част на сградата, стаята на Рубен бе наскоро боядисана с вар. Изобилието от картини и кожени украшения, окачени на стените, й придаваше почти изискан вид. Вниманието на Клаудия беше привлечено от парче тъмна кожа с неравна форма, разделено на фрагменти с различни цветове. Всеки фрагмент представляваше любопитна плетеница от африкански символи, като онези, които се използват в ритуалите на Пало Монте22, а за посветените притежават магически смисъл. От долната част висяха снопчета ленти с черни и червеникави зърна.
– Завърших го преди половин година – каза Рубен, когато забеляза интереса й. – Щях да го продам на един чужденец, но после се отказах.
– Прекрасно е. Не съм предполагала, че от кожа могат да се правят картини с неравни краища.
Рубен я погледна изненадано.
– Никога не съм възприемал тази кожа като картина, но може би си права.
Клаудия вдигна очи към белия дървен таван, който беше толкова нисък, че можеше да го докосне с ръка.
– Там горе е спалнята ми.
Мнозина се бяха възползвали от високите тавани на колониалните сгради, за да построят втори етаж над главите си. Наричаха тези импровизирани конструкции наколни жилища.