През малкия балкон се промъкна свеж ветрец, идващ от пристанището.
– Още ли не ти се яде? – попита той. – Не обичаш ли спагети?
– От векове не съм яла спагети – отвърна тя уморено. – От векове не ям почти нищо.
Заеха се веднага да готвят. Рубен извади истински съкровища от хладилника си – домати, чесън, лук, дори парче шунка. Клаудия помогна съвсем малко. Само наряза лука, защото той не й позволи да направи нищо друго. Приготви й студена лимонада и я накара да седне до него.
– Аз ще готвя, ти само ще гледаш.
Въпреки че нямаше кашкавал, спагетите станаха много вкусни. Клаудия яде почти със сладострастие, докато дъвчеше хрупкавите парченца пресен чесън и докосваше с език меката шунка. После седнаха до балкона и се загледаха навън, където кипеше животът на града.
– Трябваше да уча във Висшия институт по изкуства, вместо да си губя времето в университета.
– Защо говориш така? – каза той, като внезапно изпита носталгия по живота си като преподавател. – Имаш добра работа. Докато аз...
– Не можеш да се прехранваш с история на изкуството – тя се поколеба, после добави: – Да не броим останалите неудобства. Ти поне си имал възможност да бъдеш преподавател и сам си решил да напуснеш.
Рубен прокара език по устните си. След срещите, които бе имал с Клаудия, предчувстваше, че може да й се довери.
– Не зарязах преподаването по мое желание.
Клаудия не каза нищо, но той почувства погледа й.
– Изгониха ме.
Мълчание. Напрежението се усещаше във въздуха.
– По политически причини.
Осмели се да я погледне. Не знаеше дали в очите й се четеше страх или възхищение.
– Не съм направил нищо особено – обясни той. – Само позволих да публикуват една критична статия за „обменното бюро за злато“.
Упоритото мълчание на Клаудия започна да го безпокои.
– Знаеше ли, че всичките скъпоценности и съдове, срещу които правителството даваше на хората вентилатор или скапана кола, после ги продаваха на милионери от чужбина срещу валута? Неща, струващи хиляди долара, се разпродаваха за стотинки...
Той внезапно млъкна, уплашен че е казал повече от необходимото. Не знаеше какво още да добави, затова отпи от чашата си.
– Днес ме изгониха от работа.
Сега той я изгледа, онемял от учудване.
– Станах неудобна, защото бях против продажбата на творби от културното ни наследство.
– Музеят продава картините си? На кого?
– Как на кого? На когото и да е, освен на кубинците... Бил ли си в залата за испанска живопис от деветнайсети век?
– Да.
– Може би ще я затворят.
– Защо?
– Защото картините вече ги няма. По-голямата част са извън страната.
Рубен я слушаше почти ужасен.
– Не мога да повярвам.
– Отиди в музея – отвърна му тя лаконично.
Падна и последната стена, която се издигаше между тях, въпреки че никой от двамата не осъзна това. Гледаше я как се люлее на стола, наследен от баба му – мебел от миналия век, която сам бе реставрирал. След последната фраза бе затворила очи, сякаш искаше да се откъсне от всичко и той неволно я оприличи на котка, която прави същото, когато се храни или позволява да я милват в знак на пълно доверие. В това отношение котката прилича най-много на нас, помисли си Рубен. Ние също затваряме очи, когато целуваме или ни милват, за да се потопим изцяло в удоволствието.
Ръката на Клаудия, която още държеше чашата с лимонада, докосваше неговата при всяко полюшване и той почувства как между телата им преминава електричество. Признанието беше оставило тайна следа, знак за единение. Помисли си, че отсега нататък ще приличат на дали клетва масони, защото двамата се бяха родили в странен момент, когато вярванията се размиваха и отмираха. Тази несигурност пораждаше взрив от емоции, предназначени да спасят вида, както става при останалите животни, когато надушат опасност – в присъствието на смъртта желанието за размножаване се засилва. А нима те не бяха животни, които също чуваха гласа на инстинкта?
Опита да устои на този любовен зов, толкова приличащ на мъчителния копнеж, под чиято форма се проявява плътското желание на този прекрасен и прокълнат остров. Веднага разбра, че е безсмислено. Никой от двамата не разбра кой помилва пръв и кой целуна втори; никой не успя да си обясни причината за порива, който ги накара да се съблекат, да потърсят и да слеят телата си.
Лимонадата се разля от масата върху тях. Дъжд, кисело-сладък като живота. Той облиза от гърдите й сладките капки и парченцата плод, а тя погали измокрения му от сока гръб. Той стана и отиде до хладилника, взе един портокал и го разряза на две. После изстиска всяка половинка върху тялото на Клаудия, докато то заприлича на ливада, обсипана с парченца плод и течност. Едва когато я намокри цялата, започна да ближе сока, покриващ я от лицето до краката. Той също затвори очи като котка, докато езикът му обхождаше колената и бедрата, заобикаляше венериния хълм и продължаваше по корема, гърдите, шията и лицето, след което отново се връщаше към все още недокоснатото място, където се беше събрала – като дъжд във вдлъбнатина – по-голямата част от сока. Вакхическа оргия, която ги опияни.