Чу шум зад гърба си и се обърна, очаквайки да види Рубен. Високият полупрозрачен силует, застанал насред стаята, се оглеждаше наоколо, като че ли се опитваше да разпознае мястото. За миг се наведе, сякаш искаше да докосне парчетата кожа, но веднага след това отново обърна очи към нея. Клаудия изстена от тревога. Индианецът протегна утешително ръка, за да помилва нейната. Тя усети леден полъх на мястото, където сякаш я бяха докоснали полупрозрачните пръсти.
– Върви си – прошепна тя. – Върви си.
Той обаче все така протягаше ръце към нея, без да успее да я стигне, и я гледаше с кротките си, тъжни като на страдащо животно очи.
5.
Животът те прави мъдър, братле. Аз ли не знам това. Мисля, че завърших още един университет, след като станах месар, защото икономиката, която учих, не ми послужи за нищо. Дори смятам, че ме отдалечи от реалността, както казват психиатрите. Колкото повече курсове минавах, толкова повече осъзнавах, че тези книги нямат нищо общо с действителността около мен. Сякаш някой се опитваше да ме убеди, че слънцето е зелено, „зелено като палмите“, макар да виждаш, че е жълто. Опитваш се да повярваш, правиш какви ли не усилия, съсредоточаваш се, затваряш очи, най-после мракът се изпълва със зеленикави петънца, подобни на зелени еуглени, вече почти си успял, а когато отвориш очи... Нищо, то все така си е жълто като слънчоглед. Проблемът е, че хората са твърдоглави и не искат да признаят грешките си; затова продължих, докато се дипломирах. С други думи, когато завърших университета, бях като въшка, поредната от тълпата глупаци, зависеща от единствения работодател, който можеше да ми даде работа. В продължение на две години обикалях от канцелария в канцелария, като работех върху проекти, които не служеха за нищо, защото, когато предлагахме нещо по-смело, нещо, излизащо извън установеното, наставаше голяма суматоха, организираха се събрания след събрания, правеха се икономически анализи, преминаващи в политически и те обвиняваха, че си ревизионист... Писна ми. Идеше ми да изляза на улицата и да пратя на майната си всички, защото този адски натиск ме подлудяваше. Тогава се появи Тоньо. „И настана светлина“... Беше като в Библията, брат. Кълна ти се. В тази страна е по-добре да бъдеш месар, отколкото лекар. Всички те уважават, държат се добре е теб, готови са да ти решат всеки проблем, от запояването на спукана тръба до резервация за вечеря в „Ла Торе“. Знаят, че си човек е власт, че от теб зависи разпределянето на месото, златото на бедните. Добре че тук никой не вярва на глупостите, които публикуват в чужбина – че месото в консерва предизвиквало рак, че яйцата повишавали холестерола, че кожата на пилето запушвала вените, че това, че онова. Пълни глупости! Явно нямат истински проблеми. Искам да ги видя да говорят за диети, ако от четири месеца не са виждали бифтек и ако някои деца дори не са опитвали шунка, нито сланина, защото са едва десетгодишни, а тези неща изчезнаха от памтивека. Тук не се занимаваме с лиготиите на развития свят. Колкото повече хората гладуват, толкова повече холестерол искат. Казва ти го човек, който е вътре в тези неща. Теб, като приятел, мога да те уредя с каквото месо ти трябва. И не се тревожи за инспекторите. Познавам всички тарикатлъци, за да изнеса стоката, дори да идва преброена и претеглена. Класическият номер например е мократа хартия. Сигурно си я виждал. Не си ли забелязал как месарите мокрят хартията, преди да ти увият месото?... Не ставай глупав, приятел! Значи, мислиш, че е за да не залепва месото? Така ти казват, но истината е, че така тежи повече. Клиентът мисли, че му дават полагаемото му се, но ти взимаш от всеки по мъничко от дажбата му. След като минат двеста души, какво мислиш, че се получава?... С месото, което ни остава, живеем. Продавам част от него на черния пазар или управителката на дипломатическия магазин ми го заменя за нещо, което ми трябва. Останалото е за ядене. Иначе Лоренсито щеше да умре от анемия. Не, брат, няма да зарежа тази работа дори мъртъв... освен ако не стане чудо и не дойдат извънземните да ме отведат на друго място.
6.
Още беше млада, но тълпата от остригани до кожа момичета и от момчета с коса на опашка и с обици на ушите й подсказваше, че нейното поколение е изместено от друго, чийто начин на мислене й беше толкова чужд, колкото и външният им вид. За миг се почувства стара, но това усещане се разсея, когато Хилберто й прошепна:
– Тук има две места.
След два месеца ухажване Мавърката най-после беше приела поканата му. Тази нощ в Националния театър завършваше цикълът от рокконцерти, продължил няколко последователни съботи. Билетите се разпродадоха като топъл хляб, но Хилберто подкупи една служителка в театъра чрез нейна роднина, която пазаруваше от месарницата му, и се снабди с билетите срещу четири филета.