Погледна крадешком девойката – изглеждаше много поотпусната. Дали заради полумрака в залата, дали заради събраното множество, или заради културната значимост на събитието, но наистина имаше странно спокоен вид.
В залата настана лека суматоха, когато светлините започнаха да гаснат. Онези, които стояха прави, изтичаха да седнат на свободните места. Водопадът от звуци изпълни въздуха. Ошоси, оришата на лова, изскочи сред публиката. Трескавият ритъм на рока се опитваше да следва гласа на певеца, който имитираше възкресените древни песни на черните роби. Беше език, който малцина можеха да говорят, но всички разбираха със сърцето си. Там беше душата на последните поколения, към които принадлежаха Мавърката и Хилберто и останалите младежи, едва потискащи желанието си да скочат и да затанцуват по пътеките. Беше първична и възвишена като черен ангел музика. Младежите бяха възхитени, защото не ставаше дума за познати ритми – не беше нито румба, нито сон, нито конта, нито гуагуанко, нито онази странна симбиоза от кубински ритми, които някой бе нарекъл салса. Също не се опитваше да имитира чуждестранния рок, който сякаш беше еднакъв навсякъде. Този ритъм излъчваше магия. Беше съкровище, което се бе зародило там и някой ден щеше да се освободи от затвора си и да удиви останалия свят, както винаги се беше случвало с африканските мелодии, когато преминаваха през тайнствения филтър на острова. Подобно на млади магьосници в тайна лаборатория музикантите бяха постигнали онова, което изглеждаше невъзможно – да смесят рока и джаза с древната музика на робите, която бе запазила девствеността си в продължение на векове... Афрокубински рок – това беше простичкият наслов на хармоничната катедрала, където барабаните бата и електронният синтетизатор се сливаха с песните йоруба.
Публиката едва потисна възклицанията си. Сега на сцената излизаше онзи хилядолетен негър, последната крепост на африканските гласове, пристигнали на кубинския бряг. Умееше да пее както никой друг еротичната песен на джунглата и да подема мантрическите химни, които бяха завладели страната. Докато пратеникът на боговете пееше, всички сдържаха дъха си. Когато напусна сцената, остави след себе си вълна от вълшебство. Сякаш самият Елегуа беше отворил пътищата към отвъдния свят. Оришите започнаха да се появяват, привлечени от култовите му мелодии – жестоката Оя, която властва в гробищата; Шанго, неустоимият негър с прекрасния фалос, който привлича жените с усмивката си; андрогинът Обатала, който е изваял всички човешки същества; Огун, сприхавият бог на минералите, чийто гняв може да уталожи единствено Ошун, най-красивата ориша, прелестната мулатка, когато му показва сладостите на света между бедрата си...
Концертът завърши, но вълшебството продължаваше да се носи над присъстващите, които напуснаха театъра като зомбита в транс. Вятърът, който люлееше дърветата, им помогна да се отърсят от вцепенението.
Хилберто и спътничката му тръгнаха по „Прадо“ – знаеха, че е безсмислено да чакат автобус при морето от хора, които плъзнаха към близките спирки.
– Каня те в „Копелия“.
– По това време? Ти си луд! Сигурно има огромна опашка. Предпочитам да се прибера.
– Трябва ли да ставаш рано?
– Не. Защо?
– Какво работиш?
– Нищо. Нямам работа.
– Е, по-добре е да си безработен, отколкото да работиш на място, където превръщат живота ти в ад.
Мавърката го изгледа подозрително.
– Защо го казваш?
– Защото вече минах през това.
Забеляза, че тя леко се отпусна.
– Защо мислиш, че зарязах икономиката?
Тя мълчаливо изчака да й обясни.
– Искаха екипът ми да оправи една каша, която някой беше забъркал, но винаги, когато предлагахме нещо, ни казваха, че решението е буржоазно.
Тя се разсмя.
– Отиваме ли в „Копелия“?
Хилберто я погледна с изненада.
– В „Копелия“?
– Стига поканата ти да е още в сила.
Той продължи да я гледа, но почти веднага реагира.
– Още е в сила.
Изобщо не разбираше тази жена.
7.
Още един неудачник. Още един недоволен от живота. Още един, който може би заслужаваше доверието й. Може би. Не успя да избегне употребата на това заклинание. Тезиможе би, с които сме израснали, са коренът на несигурността ни. В действителност никога не се осмеляваме да направим каквото и да е, защото нещата може да станат още по-зле, отколкото са, и така живеем, с тезиможе би, надвиснали над главите ни като меча на някакъв шизофреничен Дамокъл.