Това ястие – достойно да попадне в Гинес заради големия брой хора, които е успяло да измами – не е обаче единственото сред групата твърде оригинални рецепти, появили се на острова в края на XX век.
Друго голямо изобретение е пикадильо24от бананови кори. Тук още веднъж се проявява геният на кубинеца, способен да преобрази отпадъците от тропически плодове в рециклирана храна; похвално усърдие, което за съжаление още не е получило подобаващо признание от страна на световните екологични организации.
Рецептата за готвене на това растително пикадильо е следната: вземат се няколко кори от зелен банан, от сорта, който на острова наричат „мъжки банан“ (от него се приготвят прекрасните пържени банани), за разлика от плода банан, който се яде суров. Обелките, които преди се изхвърляха, сега представляват нов продукт, предизвикал революция в кубинската диета. Първо се попарват във вряща вода, за да омекнат. После се мелят, все едно че са месо. Получената маса се подправя с чесън и лимон и се готви с обилно количество доматена паста (ако има такава), която ще й придаде необходимия червеникав цвят, за да създаде илюзията, че става дума за пикадильо или мляно месо. За разлика от бифтека от бърсалка, пикадильото от бананови кори може да се сервира открито, евентуално с гарнитура от ориз (в случай че има) или с някакъв зеленчук (в още по-трудния случай да се намери такъв).
Съществуват и други подобни деликатеси – всичките също толкова живописни и типични за страната. Жалко че не ги показват на туристите.
ТРЕТА ЧАСТ
СЯНКАТА НА ДАТСКИЯ ПРИНЦ
1.
По същото това време изпаднах в депресия и истината е, че не знам защо – Клаудия беше при мен, долари не ми липсваха. Предполагам, че е било от постоянното напрежение, в което живеех. Трябваше постоянно да се крия, за да си доставям материалите. Всички купувахме контрабандно и изглежда, на никого не му пукаше от това, но аз винаги съм имал нещо като сигнална лампичка в ума си, която светва в случай на опасност. Въпросът е, че бях толкова щастлив въпреки депресията, че не й обърнах внимание. Поради тази причина ме изненадаха. От Държавна сигурност дойдоха вкъщи призори. Бяха десетина типове с вид на каратисти. За щастие и за нещастие Клаудия я нямаше. Преди седмица беше заминала за Лае Виляс, за да посети една болна леля. Казвам за щастие, защото благодарение на това хванаха само мен и също за съжаление, защото не успях да се сбогувам. Бог знае какво щяха да й кажат съседите. Макар също да не знам дали в квартала някой е видял нещо, отведоха ме в четири сутринта. Освен това Клаудия беше толкова необщителна, че дори не си я представях да чука от врата на врата, за да провери какво се е случило с мен. И досега не знам какво е станало. Може би се е уплашила, затова не се върна... Нямаше начин да я потърся, защото не знаех къде живееше, преди да се премести при мен. Никога не ми каза, а и за какво да я питам? Само знам, че живееше в района. Нищо повече. Прекарах две години в затвора, въпреки че у мен намериха само двайсетина долара. Добре че държах парите в един тайник. В него имах около петстотин гущера. Само Клаудия знаеше за него и единствено това ме утешаваше, когато ме вкараха в затворническата кола. Най-много ме беше яд, че не можах да й оставя бележка. Как да кажа на полицаите, че живее при мен? Щяха да я издирят и да затворят и нея за съучастничество. И между другото се спаси на косъм, защото, докато обискираха, намериха дрехите й. Наложи се да им пробутам историята за жена, която съм прибрал да живее при мен и която се оказала проститутка, че съм я заварил с друг и че тя и мъжът са избягали, защото съм ги подгонил, за да им искам сметка, че аз съм мъж на място и никой не може да ми погажда такива номера и че оттогава жената не е идвала дори за да си прибере вещите... Мисля, че дори ме съжалиха; поне престанаха да ме разпитват повече за нея. Когато обаче излязох от затвора и се върнах вкъщи, Клаудия я нямаше. Дрехите й бяха на същото място, където ги бяха оставили полицаите. Точно това ме изпълни с лошо предчувствие. Потърсих в тайника и какво мислиш? Парите бяха там. Всичките. Жената от комитета
25ми каза, че полицията запечатала вратата същата сутрин и оттогава никой не бил влизал. Не била виждала Клаудия... Мамка му, ако бях предполагал какво ще се случи... Ако не бях погълнат така от нея, може би щях да взема предпазни мерки. Не, приятел, не я обвинявам. Достатъчно търпя депресиите ми, дори аз не се понасях. Може би затова ме е зарязала. Когато е видяла, че вратата е запечатана, сигурно е решила да се махне и да започне на чисто... А колко я търсих! Мисля, че няма улица в Стара Хавана, където да не съм питал за нея, но нищо. Сякаш потъна вдън земя. Понякога си мисля, че съм си я измислил, и нея, и света й, който не разбирах и за който тя не искаше да говори с мен. Можеше по цели дни да работи с кожите, без дума да продума. Готвеше, пазаруваше и се държеше като нормален човек, но винаги витаеше из облаците. Когато започваше да прелиства книгите си за изкуство, можеше с часове да съзерцава снимките на гръцките амфори. Или четеше онзи роман на Бредбъри и ми разказваше колко обича да си се представя като марсианка, която докосва старите книги и страниците започват да говорят. Беше научила наизуст няколко глави, за да може да ги рецитира със затворени очи. Толкова пъти съм я слушал, че за малко и аз да стана марсианец. Главите, които най-много обичаше да повтаря, разказваха за канали, в които тече вино, и за кораби, теглени от птици... Приятел, не знам дали беше луда, или беше просветлена, но онези марсиански рецитали ме подлудяваха. Трябваше начаса да й съблека дрехите, защото не можех да се сдържам. Може би и аз откачих. Предаде ми лудостта си чрез осмоза, както правят чехълчетата. Мислиш ли, че тези неща са заразни?... На мен трябва да ми издигнат паметник. Като на мъченик. Какъв гаден късмет имах! Да се влюбя в една луда, която ми скапа скапания живот!... Направо ме съсипа, защото съм единственият мъж на света, когото научнофантастичните филми възбуждат.