4.
Клаудия излезе рано, преди слънцето да напече. В този час все още можеше да се усети влагата, която лъхаше от стените на къщите, попили нощната роса; влага, която никога не изчезваше напълно, нито дори в най-горещите дни поради постоянния морски бриз, който духаше в столицата. Малко след като излезе, я видя. Вървеше срещу нея сред движещата се тълпа, която оредяваше единствено в малките часове на нощта, за да се поднови на разсъмване. В осем сутринта улиците вече бяха оживени. Едни чакаха по опашки, други се движеха в различни посоки или се трупаха на автобусните спирки. Постепенно градът придобиваше обичайния си вид.
Първоначално Клаудия не й обърна внимание въпреки контраста на тъмните й дрехи сред шортите и тениските. Когато обаче беше на двайсетина стъпки от нея и погледите им се кръстосаха, сърцето й подскочи в гърдите.
– Урсула – прошепна тя по-скоро на себе си, отколкото за да извика приятелката си от детството.
Урсула не я чу, но видя движението на устните и изражението на лицето й. Ако не беше тази реакция, нямаше никога да я познае.
– Клаудита!
– Господи, откога не сме се виждали.
Прегърнаха се.
– Колко си се променила!
– А ти изглеждаш толкова странно с тези дрехи... Не приличаш на монахиня.
– И как според теб би трябвало да се обличам?
– Преди монахините носеха огромна шапка, която приличаше на голяма пеперуда, и дреха до земята.
Урсула се разсмя.
– Какво правиш тук?
– Дойдох да видя племенницата на един старец, за когото се грижа в Сантовения.
– Там ли работиш?
– Ходя три пъти в старческия дом, но работя и на други места... А ти как си? Какво правиш?
– Завърших история на изкуството.
– Предполагах, че ще учиш нещо такова. Винаги беше вглъбена в някоя книга.
– Допреди няколко месеца работех в Музея за изящни изкуства.
– А сега?
– Нищо. Уволниха ме.
Усмивката на Урсула изчезна.
– Уволниха те? Защо?
– Възразих срещу продажбата на едни картини. Бяха заповеди отгоре, така че... – тя се усмихна – съм нещо като дисидент.
– Омъжена ли си?
– Живеех с един мъж, но го арестуваха преди няколко дни.
– Исусе – прекръсти се Урсула. – Какво е направил?
– Нищо, беше занаятчия. Продаваше чанти на Площада на катедралата.
– А, да, чух за хайката. Колко жалко! Толкова хубави неща продаваха. Ходила съм два пъти там. Може дори да съм го видяла... А сега какво смяташ да правиш?
Клаудия сви рамене.
– Нямам представа, но един приятел ми обеща... – тя млъкна.
Урсула забеляза капчиците пот, избили по лицето й.
– Какво ти е?
– Нищо – прошепна Клаудия. – Доповръща ми се. Вече ми мина.
– Като прилошаванията, които имаше като малка?
– Не знам. Лекарят каза на мама, че са на емоционална основа. Отдавна не съм имала.
Урсула си спомни за родителите на Клаудия, както и за следобеда, в който научи за ужасната катастрофа. Приятелката й никога не разбра, но това беше искрата, която разпали желанието й да потърси уединение.
– Къде живееш? – попита Клаудия. – Много ми се иска да си поговорим, да ти разкажа за живота си, а ти да ми разкажеш за своя.
– Живея на „Сейба“, близо до кино „Авенида“.
– Уф, много е далече.
– Често идвам тук. Грижа се за няколко семейства от... Божичко!
– Какво има?
Монахинята сякаш внезапно бе забравила за присъствието на Клаудия.
– Какво става? – побутна я тя, за да привлече вниманието й.
– Онзи мъж.
– Кой?
– Онолорио.
Клаудия се обърна, за да погледне, но зад нея имаше само кофа за смет.
– Какъв мъж, Урсула? Не виждам нищо.
Урсула престана да се кръсти, отстъпи назад и хвана Клаудия за лакътя.
– Един мулат... Сигурно има китайска кръв.
Клаудия се смрази от ужас.
– Още ли имаш дарбата „да виждаш“?
Урсула престана да гледа над рамото й и впери очи в нея.
– Никога не съм я губила.
– А какво казват за това в манастира?
– Нищо – прошепна тя. – Никой не знае... Трябва да се предпазиш! Вземи това.
– Какво е?
– Кръстът ми. Благословен е от самия папа. Използвала съм го винаги за защита, но сега ти се нуждаеш от него.
Клаудия й го върна и каза с мек глас:
– Извинявай, Урсула, но знаеш какво ми е мнението за църквата. Това за посредниците ми се струва...
– Моля те, вземи го заради мен. Дори само за да бъда спокойна!