6.
Опашката завиваше зад ъгъла и минаваше покрай празните витрини на магазините. Трябваше да открие Нубия сред това море от хора. Взе на ръце момчето, което хленчеше заради жегата или може би беше уморено от ходенето, и започна търсенето от началото на опашката. Намери приятелката си шест магазина по-долу, малко преди да стигне до ъгъла.
– Помислих, че няма да дойдеш – прошепна Нубия. – Това тук е непоносимо. Полицията идва два пъти от сутринта.
– Трябваше да дам обяд на Давид – каза Мавърката и после попита, докато люлееше малкия, за да го успокои: – Кога отварят?
– В дванайсет и половина.
– Мислех, че ще бъдеш по-напред.
– Някои си запазват ред от три след полунощ.
Слънцето грееше безмилостно над нетърпеливата тълпа, а момчето не преставаше да плаче, въпреки че майка му все така го люлееше, за да го успокои. Нямаше дори педя свободна сянка, където да се скрие, но може би беше по-добре така, отколкото да стои притисната сред хората, които се лишаваха от носещия се по улицата приятен бриз, само и само да избягат от слънчевите лъчи. Спомни си за лятото по време на бременността си, за онази пещ, която произвеждаше милиони градуси в минута... или поне на нея така й се струваше. Беше ужасно преживяване, от което пазеше единствено болезнени спомени – постоянните болки, прорязващи гърба й, трудността с която вървеше, с която сядаше, с която спеше и най-лошото – глада. Мъчителен и безпощаден глад. Неутолим. Садистичен. През онези месеци изяде цялата вар, с която бяха покрити стените на стаята й. Дращеше по тях с един нож и събираше в чиния праха и тънките като хартия парченца, след което ги изяждаше със странно чувство на вина.
– Колко ще дадат? – попита тя, за да се отърси от мислите си.
– По четири сапуна и две шишета шампоан на човек. Затова ти казах да доведеш малкия... Някои си запазиха ред няколко пъти. Аз не успях, защото нямаше кого да оставя на мястото си.
Залюля момчето. Вгледа се в русия мъх по главичката му и въздъхна. Да, беше жестоко преживяване. При все това през всичките тези месеци на нищета в нея се бе зародило нещо вълшебно. Една връзка. Сякаш споделяше мислите си със създанието, което мърдаше в нея. Понякога до нея достигаха странни образи и идеи, бяха цветове или неясни форми, чието значение не можеше да разгадае. Един ден стигна до заключението, че са сънищата на детето й. Тази връзка още съществуваше, въпреки че бяха минали месеци, откакто беше родила. Бе достатъчно детето да я погледне, за да разбере дали е гладно, жадно, дали му се спи, или просто му е скучно. В действителност майка му не говореше много за него; съществуването му обаче беше не толкова на създание, което започва свой собствен живот, колкото на един глас, който се надигаше от самата нея. И за това слабо и плачливо същество тя беше готова на всичко.