– Можеш ли да го гледаш днес?
– Стига да е след седем...
– В осем ще ти го доведа.
Допря буза до главичката на момченцето и вдиша присъщото на бебетата ухание на теменужки и изворна вода.
– С Хилберто ли ще излизаш?
Въпросът на Нубия я стресна.
– Не, с него скъсахме.
Приятелката й я погледна недоверчиво. В същия момент избухна скандал. Някой беше излязъл от магазина и отново се беше наредил на опашката. Разнесоха се викове: „Нахалница! Тук има хора, които още не са взели нищо“. И отговорът: „Следващия път доведи баба си“. И други гласове: „Ако обичате, придвижете се и оставете това“. Опашката отново се раздвижи.
– За какво се скарахте?
– Не мога постоянно да се крия. Изнервям се.
– В началото не ти пукаше.
– Сега ми писна.
– Вече не го ли харесваш?
Мавърката сви рамене.
– Така и предполагах – отсече Нубия. – Страх те е, че ще се влюбиш, нали?
Мълчание.
Нубия отново я атакува:
– Какво значение има, ако се влюбиш? Ти си нямаш никого.
– Но той си има. И няма да остави жена си.
– Ти откъде знаеш?
– Щом не го направи досега, значи няма никога да го направи. Давид расте. Не мога да продължавам така – тя помилва главичката на заспалото дете. – Не искам да се привърже към него. Хилберто си има семейство.
– За бога, не си единствената в това положение. Има толкова жени, които...
– Не ме интересува какво правят останалите! Аз съм си аз. Сама съм на този свят и сама ще умра. Животът си е мой.
– Не знам защо изобщо споря с теб – прошепна Нубия. – Сякаш не те познавам.
Постепенно се приближаваха към вратата. Вече чуваха оглушителния шум на вентилаторите, поставени на входа, за да разхладят въздуха в помещението. Близо до вратата избухна нов спор.
– Искам да знам само едно – каза Нубия. – Как ще изхранваш Давид?
– Ще продължа да превеждам.
– Но нали едва...
– Нубия, не настоявай. Няма да променя решението си.
Нубия погледна умореното лице на приятелката си, която веднага й обърна гръб и започна да разглежда витрината, на която имаше гол манекен, обграден от шишета с жълтеникав шампоан.
7.
Ще оцелея. По някакъв начин ще оцелея. Но още не знам как. Сиси ме покани безброй пъти да отида с нея на вечеря с някакви туристи. „Търсят само приятелство. Скучно им е. Не познават никого.“ Казах й, че ми трябва истинска работа, а не да ходя по вечери и да оставям детето си вкъщи, а тя ми отговори, че това било работа – да придружавам самотни туристи и да разговарям с тях. „Не всички искат да правят секс“ – увери ме тя. Но на мен ми звучи странно. Да бъдеш компаньонка, нещо като карибска бавачка, която е достатъчно образована, за да разговаря за живописта на прерафаелитите, и накрая да получиш срещу това долари звучи твърде хубаво. Не мога да повярвам. „Единственото задължително нещо е приятният разговор – увери ме Сиси. – Останалото зависи от теб, но ще бъда откровена и ще ти кажа, че не си блъскам главата с неизвестни. Не философствам като теб. Ако ми харесват, лягам с тях и получавам повече пари. Ако не ми харесват, не го правя и край. Така или иначе винаги падат пари“... Не мога да я позная. Горката Сиси. Искаше да бъде кинорежисьор, като Месарош или Бемберг. Казваше, че мечтата й е да направи филм като „Аз, най-лошата от всички“ или като онзи канадския със заглавие, което й вдъхваше такава завист: „Чух сирените да пеят“. Същата вечер двете с Нубия спориха жестоко, защото Нубия твърдеше, че най-гениалното били мистичните пътувания на героинята към фотографските пейзажи, а Сиси казваше, че най-хубавото бил саундтракът – песента на сирените, които я призовавали към бездната на сътворението. Краят на филма, който беше след финалните надписи, когато половината публика бе станала и смяташе, че няма да се случи нищо повече, направо я подлуди. „Истински оргазъм на седмото изкуство“ – викаше тя насред салона на „Рампа“... Горката Сиси. Сега единствените й оргазми – стига да ги има – са с туристите, които дори не са чували за тези режисьорки. Точно това искам да избегна – да се превърна в разочарована филмова режисьорка, в бивша кураторка на музей... Все трябва да има някакъв начин на съществуване, което да не включва превръщането ми в съвременна хетера.