Преди седмица Сиси ме запозна с един студент по английска филология, който работи частно като екскурзовод. Намира евтини таксита (защото са коли на негови приятели, на които плаща комисиона) и организира екскурзии до исторически места. Накрая му се плаща в долари или в натура – дрехи, ядене, сапуни, паста за зъби... Ако се уверя, че не става дума за измама, с която да ме зарибят, бих могла да правя това, поне за Дависито, който не е много добре напоследък. Мисля, че има анемия. Но кое дете я няма? Трябва да отида отново в поликлиниката, за да видя дали са пристигнали иглите за изследванията. Бях там два пъти, но положението е все същото. „Съжаляваме, другарко, но още не сме получили иглите. Елате следващата седмица“... Аз – екскурзовод. Сякаш някога съм предполагала, че накрая ще стана самотна майка и отгоре на това безработна.
8.
Тя беше Сигърни Уивър в „Пришълецът“. Движеше се насам-натам, чупеше печати и разкъсваше кашони, от които вадеше предмети със страховит вид, докато накрая намери мощна огнепръскачка, заредена с непозната енергия (лазер, неутрони, плазма?), прикри се зад клетката на котката си в края на лабиринта от коридори и надникна предпазливо, за да види дали Съществото е наблизо; през това време алармите на кораба пищяха пронизително, а компютърът майка нежно съобщаваше за самоубийството си... Това беше сценарият в съзнанието й, което се подготвяше да посрещне непознатото.
Пудреше си челото и носа със смлян ориз, боядисваше си веждите с боя за обувки и разнасяше върху клепачите си зелената сянка, измайсторена от крем дезодорант – не го използваше, защото запушваше порите на мишниците й, към който беше добавила капка зелен акварел. Единственото истинско в грима беше изсъхналото червило, което беше почти шестгодишно, но още изпълняваше достойно задачата си.
Сигърни Уивър извиси пред огледалото ръста си от метър и деветдесет – в действителност беше висока само метър и шейсет и шест, но не би имала нищо против да бъде като американската валкирия – и взе една ръчна граната. Вгледа се за няколко секунди в предмета и се приготви да махне взривателя. Почисти космите, полепнали по четката. Намести шлема си, който щеше да я предпази от липсата на налягане, когато отвореше външния шлюз, за да изхвърли Съществото от кораба. Четката изтръгна искри от косата й, заредена със статично електричество поради влажния въздух в скривалището й. Огледа бързо циповете на скафандъра, тръбите за дишане, индикаторите на шлема... Обърна се към огледалото, оправи роклята си и опъна полата... Огледа се, без да се вижда. Не беше ли променила последователността на кадрите? Астронавтката Рипли първо трябваше да се преоблече и да нагласи скафандъра, после щеше да отиде да вземе оръжието и котката. Или не? Ядоса се, че е забравила тези подробности. Беше време обаче да тръгва. Реши да остави новата версия за друг път.
Имаше среща с приятелката си при хотел „Хавана Либре“, но не близо до вратата, където ченгетата можеха да заподозрат нещо, ако видеха млада жена да се разхожда наоколо. „Не че ще вършим нещо лошо – каза й Сиси, – но винаги имам неприятности с тях. Само като ме видят, ми искат документите.“ Затова й предложи да се срещнат при хотела откъм Двайсет и трета улица, където салонът със стъклени стени и плътни завеси щеше да ги скрива от погледа на стоящите при входа.
Приятелката й се беше облегнала на парапета и наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха от книжарницата.
– Вече са тук – съобщи й тя веднага щом я видя.
– Къде са?
– Отсреща в книжарницата. Не ме видяха, но току-що влязоха. Да вървим.
Пресякоха улицата, следвани от любопитните и дръзки погледи, толкова обичайни сред кубинците, както и от комплиментите, подхвърляни от преминаващите коли. Две англосаксонки останаха удивени от този безочлив публичен израз на „сексуален тормоз“ – постъпка, която в тяхната страна щеше да предизвика съдебен процес, – но която в това кътче на Карибите не бе удостоено с ни най-малко внимание от страна на жертвите.
Приятелите на Сиси нямаха вид на мексиканци; поне не приличаха по нищо на онези мургави мустакати типове, които даваха по филмите. Представиха се изключително възпитано. Артуро и Хенри, на услугите на госпожиците.
– Приятно ми е, казвам се...