ИНТЕРЛЮДИЯ
Грее слънце, морето е пенливо, пясъкът – ситен31, и кубинските жени излизат пременени с подарените им от туристите дрехи. Вълните се разбиват в „Малекон“, свидетел на любови и разлъки, на обещания и самоубийствени съюзи, или на спомена за някой любим, заминалмного далече, където водите са посолени...
В тази гореща привечер Клаудия върви сред погледите на мъжете, които изучават улиците от наетите с долари коли; не обръща внимание на другите жени, които също като нея се стремят единствено да оцелеят, докато някое чудо не им позволи просто да продължат да живеят. Много пъти е минавала по същата асфалтирана отсечка край брега, много пъти е ставала свидетел на това, което никога не би пожелала за своя дъщеря.Върви, прекрасно девойче – казва бащата и я целува. — Върви, мое пленено птиче, и ми донеси ситен пясък.И момичетата тръгват да търсят зелени банкноти в страната, където се смесват най-бялата захар и най-тъмният тютюн на света.
Тя върви понесла всичко необходимо – обръч, лопатка и кофичка...И почукването на токчетата й привлича вниманието върху възхитителното полюшване на тялото й. Дори един мъж с овехтели дрехи, който седи върху стената, вдига поглед при преминаването й, докато вятърът се опитва да изтръгне листовете, върху които пише.
Наблизо спира кола, но тя я отминава с безразличие. Някой я чака на друго място. Коварният вятър повдига полата й, а мъжете в колата й подвикват.
Човекът с овехтелите дрехи наблюдава хищните погледи на мъжете, втренчени в омайващата походка на жената. Иска му се да ги удари, но знае, че никога няма да ги достигне. Той е само призрачна сянка, присъствие от друг век. Костеливата ръка трепери над хартията и той пише вдъхновените си стихове:Стичат се да ги видят как минават; никой не иска да ги види как си тръгват...И отново се взира с отчаяние в момичетата, които се разхождат край брега. Разглежда ги, докато те минават край него: влажни устни, изваяни крака, очи с египетски и еврейски контури; цялото изящество на Испания и Африка, подправено с френски съставки, фламбирано с португалско вино, парфюмирано с ливански есенции, очертано с великолепните щрихи наdolce32.Италия и гъвкавите линии на азиатския бамбук... Смесица, приготвена под тропическото слънце. Превъзходно карибско ахиако33. Точно така изкусителни изглеждат всичките в очите му на някогашен любовник. Вълните се издигат и опръскват продупчените му обувки, но той е погълнат изцяло от една мавританска силфида, която го вдъхновява да напише стиховете, изникващи подобно на талази от друга епоха... от собствената му епоха:Пяната ме опръска, вдигнах взор и съзрях пред мен това момиче с шапката му с перо.
Порив на вятъра отнася един лист, който пада в краката на Клаудия. Тя се спира и го взима, търси собственика му и го вижда седнал на разядената циментова стена. В погледа му долавя нещо магическо и тя има чувството, че го познава отнякъде. Оглежда гъстите мустаци, бледото чело, вида му на тъжен поет. Струва й се толкова познат, но същевременно толкова не на място... Или може би се лъже.
Обръща се и продължава пътя си, докато мъжът с горчивина се пита какво е станало с мечтите на тези разцъфнали момичета. Търси сред пожълтелите страници, които е написал за един Златен век, който вече не съществува. Колко далече е духът му от пламенността, с която е написал:А за жестокия, който изтръгва сърцето, с което живея, не отглеждам ни коприва, ни бодили – отглеждам роза бяла.Сега разбира, че не си струва да даряваш цвете на този, който позволява да се стъпче най-крехкото от всички.
Вятърът духа към морето. Нарочно изпуска листовете, които полетяват и кацат върху вълните. Някои се отдалечават от брега, в посока на Флоридския проток, с бързината на корабокрушенците, които бягат от острова постоянно; други попадат в течение, което ги връща обратно на сушата. Знае, че те ще останат там и постепенно ще пожълтеят и остареят под невъзмутимото небе. Не знае, че някои ще стигнат тази нощ до потайно място на брега, където един доведен до отчаяние военен решава да рискува своя живот и живота на децата си испуска лодка в морето...