Ако това беше снимачна площадка, все трябваше да свършва на някое място. Спомни си, че още не беше намерила адреса на магазинера, затова се върна на откритото място до стената. Навярно вече се намираше близо до площад „Албеар“, където се издигаше паметникът на инженера, построил в средата на XIX в. водохранилищата и аквадукта, шедьовър за епохата, награден със златен медал на Парижкото изложение, който нито едно правителство след испанската метрополия не бе успяло да надмине, защото век по-късно продължаваше да бъде единственият път за водоснабдяването на град с вече над два милиона и половина жители...
Надяваше се, че скоро ще стигне до края на снимачната зона. Силуетът на Астурийския център щеше да се появи над тази стена декор, както и огромната сграда „Гомес“, издигната от кубинския милионер, площадът също щеше да бъде там. Излезе на едно равно място, където се извисяваше някакъв параклис. За разлика от предишното място това беше осветено от маслени фенери, поставени на десетметровата стена. Клаудия потърси парка, но не видя никакви следи от него, освен това не беше възможно да са махнали статуята. Това обаче не беше най-лошото. Спомни си, че там имаше здания, които беше почти невъзможно да бъдат скрити. Къде беше „Флоридита“? На мястото, където трябваше да се намира барът, който Хемингуей беше направил прочут, растяха зеленчуци... Реши да провери къде се е озовала и пренебрегвайки всякаква предпазливост, се доближи до параклиса. На мъждукащата светлина на фенерите различи почти нечетлив надпис, в който се споменаваше Света Богородица от Монсерат. Коленете й затрепераха. „Монсерат“ беше името, което приемаше булевард „Мисионес“, когато стигаше до околностите на площад „Албеар“.
До нея достигна резкият тропот на крака; синхронизирани стъпки, които се подчиняваха на странни команди. Би трябвало да избяга, но беше в такъв шок, че не можеше да помръдне. Неколцина мъже в униформи, които й се сториха като от времето на Наполеон, минаха край нея, без да я забележат, сякаш призракът беше тя, а не този военен отряд от осемнайсети или деветнайсети век – никога не бе разбирала от униформи.
Потърси наоколо стативи или кранове с камери, изчака напразно прожекторите да осветят сцената, наостри слух, за да чуе гласа на режисьора или на асистентите му. До нея обаче достигнаха единствено биене на барабани и далечни африкански песнопения в нощта.
Зави й се свят, гадеше й се и тя се опря на стената на параклиса. Наведе се, за да повърне. Непрекъснат и почти оглушителен шепот достигна до нея. Когато вдигна очи, кашляйки до задушаване, видя пълните с книги рафтове на книжарницата „Модерна поезия“, а на другия ъгъл – светлинния надпис на „Флоридита“. Намираше се до едно дърво на площад „Албеар“. В далечината се разнесе топовният гърмеж в девет вечерта, който сега звучеше глухо, както всяка вечер, когато прекосяваше залива.
Завръщането на познато място й подейства като защитен екран. Вече й беше достатъчно да знае, че е в безопасност; сякаш някаква милостива паяжина замъгли паметта й, карайки я да се усъмни в това, което бе видяла. Дори не направи опит да обмисли случилото се. Първо реши, че е някаква халюцинация, предизвикана от храна, може би вирус или треска. Или пък се е отровила? Сигурно беше погълнала някоя ларва с рибата, която яде предната вечер. Беше истинско чудо, че е още жива след толкова часове, но както баба й винаги казваше, човешкото тяло е толкова мъдро, че може да парализира храносмилането, в случай че в стомаха има нещо вредно. Бе оцеляла на косъм. И колко късно беше станало! Вече нямаше време, за да се върне на „Пеня Побре“ и да купи мляко.
Взе първия автобус, който мина. Слезе на втората спирка и се отправи към залива. Сега се чувстваше като капитан Блай на кораба „Баунти“, браздящ гъмжащите от акули води в посока към близките до Нова Зеландия острови. Вятърът се промъкваше между тесните улички към морето и развяваше косите й и тя си представи, че стои на носа на носещия се по вълните кораб. Спря за миг под един уличен стълб, за да пропусне група велосипедисти.