– Трябваше да храня детето си.
Известно време двете мълчаха. Те не знаеха, но музиката на Хилдегард беше издигнала бариера, която преграждаше пътя на едно дебнещо наблизо създание.
– Бих искала да ти помогна, но не знам как.
– Решението е да намеря къде да оставям детето, така ще мога да работя друго... Или поне бих могла да работя през деня като сервитьорка или каквото и да е, да имам нормална работа, колкото и неприятна да е тя.
– Няма по-лоша работа от тази.
– Но е единствената възможна за мен.
– При все това трябва да излизаш, макар и вечер. На кого оставяш момчето?
– Нубия се грижи за него.
– Нубия? – тя сякаш потъна в спомените си. – Не съм я виждала от години.
– Тя е нещо като щатна бавачка на малкия.
– Какво казва за... работата ти?
– И тя не я одобрява, но знае, че нямам друг избор.
– Не те ли притеснява това, което вършиш?
– Ако можех, щях да вляза в манастир, само и само да не го върша.
Урсула се загледа в плочките на пода, докато през ума й минаваха стотина различни възможности. Дори си помисли с надежда, че Клаудия би могла да се посвети на религията, но веднага отхвърли тази възможност. Погледна часовника си.
– Трябва да тръгвам – каза тя и стана. – Сестра Мария сигурно е приключила посещението си.
Клаудия отиде при касетофона.
– Касетата е за теб – заяви Урсула. –– Подарявам ти я. Отец Хуан има оригинала... Само да знаеш какво вълнение предизвика в семинарията. Всички искат да я запишат.
Клаудия смътно си спомни свещеника – младеж с ангелско лице, в когото и двете бяха влюбени, когато бяха ученички.
– Още ли го преследваш?
– Клаудия! Как можа да си го помислиш?
Преди да отвори вратата, я предупреди:
– Обложката обаче ще ми я върнеш, защото нямам копие. Да не стане както в гимназията – всеки път, когато ти давах нещо, едва успявах да си го взема обратно.
– Урсула...
Монахинята се спря на вратата.
– Радвам се, че дойде – каза тя със запъване, сякаш търсеше подходящата фраза. – Прогонваш лошите вибрации.
Урсула отправи поглед към леглото, където момчето спеше, сетне го впери в приятелката си.
–Dominus vobiscum34– прошепна тя. После се обърна, тръгна по коридора и потъна в тъмния вход.
3.
Не исках да го виждам и една от причините беше, че щеше да ме отрупа с въпроси. И какво щях да му кажа? Че съм оцеляла, като съм спяла с туристи? Че съм изхранвала сина му с потта на слабините си, защото Бог е объркал полюсите на този остров и тук всичко се случва наопаки в сравнение с останалия свят? Имаше и друга възможност – да събера смелост, да позвъня на вратата му и да се престоря, че нищо не се е случило. Да започна всичко отначало... Цяла нощ си блъсках ума. Дълбоко в себе си знаех, че накрая ще обърна повече внимание на яйчниците си, отколкото на разума си, защото напоследък хормоните ми бяха твърде декомпенсирани. Цяла сутрин си мислих за какво ли не, както и че не можеш да си възвърнеш девствеността, след като изгубиш химена си. Промених решението си безброй пъти. Оставаха само петнайсет минути до срещата, а аз продължавах да съм като Хамлет:to be or not to be35. Каква главоблъсканица! Истината беше, че умирах от страх. Когато го видях на улицата, за малко да получа инфаркт. Не ме пусна, докато не му обещах, че ще отида в дома му. Разбира се, не възнамерявах да изпълня обещанието си... до днес. Представях си го в стаичката му, сред каталозите за келтско ювелирно изкуство, изтормозен от виковете на китаеца, който продава зеленчуци, или опитващ се да разгадае дизайна на римски сандал сред глъчта на жените, които се спречкват и за най-дребния проблем между децата им. Вече бях решила да не ходя, но когато погледнах часовника, ме обхвана паника. Грабнах Давид и го оставих на Мирна и децата й – осем дерящи гърлата сиaliens36. Докато тичах, съборих някакви кофи с вода и дори ме наругаха, но накрая изкачих стълбите до жилището му. Бях толкова запъхтяна, че реших да изчакам пет минути пред вратата, докато се съвзема. Така или иначе, ако вече бе излязъл, нямаше да отвори след позвъняването ми, а ако още беше там, не можеше да излезе, без да го видя. Освен това беше по-добре да закъснея малко за тежест, да надяна маска а ла Грета Гарбо и да се правя на безразлична.
Изглеждаше по-слаб на дневна светлина, отколкото под електрическата крушка на улица „Сол“. Беше слаб, но все така хубав и с най-тъжната усмивка на света. Беше приготвил обяд – ориз, пикадильо от риба и салата от домати; огромни домати, които приличаха на мутанти. „Вносни са – обясни ми той. – Купих ги от дипломатическия магазин.“ Беше си все същият, обръщаше внимание на практичните неща – качество, което никога няма да притежавам. Каза ми, че се е върнал към единственото, което умее да прави, освен преподаването – да проектира и да изработва кожени изделия. Колани, чанти, сандали, дори бижута. Подари ми огърлица, която беше направил от завити кожени лентички, разположени като перли. Беше прелестен, примитивен накит, притежаващ уникалната красота на ръчно изработените вещи. „Радвам се, че се върна“ – прошепна ми той и ме целуна по рамото. Човек обаче никога не се връща напълно. Дори и в любовта.