След като видя преминаването на шест-седем коли, чиито танцьорки с риск за живота си се полюшваха на нестабилните платформи, Клаудия призна, че й е доскучало. Германците явно също се бяха отегчили, защото веднага се отделиха от балкона и предложиха да слязат да пийнат. Така и направиха и след няколко мохито и дайкири Клаудия заяви, че си тръгва, но увери партньора си Франц, че ще се видят на следващия ден. Германецът беше симпатичен тип, противно на мнението, което мнозина имаха за германците, и много по-внимателен и по-голям кавалер от неколцината латиноамериканци, с които вече бе излизала.
– Гражданко.
Предпочете да си мисли, че не се отнася за нея.
– Гражданко.
Лошо предзнаменование. Този, към когото не се обръщаха с „другарко“ или „другарю“, беше родоотстъпник, предател, червей.
– Не съм гражданка. Другарка съм! – каза тя, като се престори на обидена.
– Покажете личната си карта.
Тя му подаде документа си за самоличност, без който нито един кубинец не смееше да излезе на улицата. Забравеше ли го у дома си, рискуваше да го пратят в затвора.
– Какво правите тук?
– Дойдох при едни приятели.
– Придружете ме.
– Къде?
– В полицейското управление.
За нищо на света. Щеше да вдигне скандал, така че да привлече вниманието на чужденците във фоайето и ченгетата нямаше да посмеят да я отведат. Сиси й беше разказала, че арестували горката Тами миналата седмица и че двама полицаи я изнасилили в управлението. А на кого може да се оплаче една „ездачка“? Пуснали я едва когато дошъл нейният „агент“ и платил бог знае колко долара на типовете.
– Грешите, другарю.
– Ще ми разкажеш, като стигнем.
– Никъде няма да ходя!
– Какво става?
Двамата се обърнаха, когато чуха въпроса, изречен с чуждестранен акцент. До тях стоеше Франц.
– Искат да ме отведат в управлението.
– „Вправлението“?
– В полицията.
– Госпожицата е с мен. Учим заедно в Хаванския университет.
– А, добре – полицаят не изглеждаше убеден, но не можеше да направи нищо.
За неин късмет Франц беше слязъл, за да й даде портмонето, което беше забравила в стаята.
– Откъде ти хрумна това за университета? – попита го тя с възхищение, докато той я изпращаше да хване такси.
– Вече ми се случи с една приятелка миналата година. Спомних си какво каза тя тогава.
– Благодаря ти, че ми донесе портмонето. До скоро – каза тя и го целуна на сбогуване.
Когато се качваше в таксито, той пъхна в ръката й двайсетдоларова банкнота. След пет пресечки и след като се увери, че никой не я следи, тя каза на шофьора да спре и слезе близо до „Рампа“. Така щеше да спести нари, които да използва за нещо по-добро от возенето в такси в два часа след полунощ. Както обикновено по време на карнавала, автобусът мина по обиколен път поради множеството затворени улици и булеварди. Накрая се насочи към кея „Лус“.
Клаудия се удиви от множеството, което завари на площад „Сан Франсиско“. С труд успя да прекоси човешкото море, което се движеше по потъналия в необичаен мрак булевард. Навсякъде имаше хора с маски, сякаш разпоредбата за забраната им беше отменена. И именно тези маски я накараха да застане нащрек, или по-скоро в положение на максимална степен на тревога, защото, каквото и да се случеше, правителството винаги щеше да се страхува от политическите атентати – именно поради тази причина публичните маскарадни празненства бяха забранени.
Загледа се в маскираните хора, които се движеха във всички посоки, в африканските „дяволчета“44, които представяха клоунадите си, забиколени от полуголи негри, от негърки с широки като балони поли, от метиси, които подскачаха като блуждаещи огньове, и от мулатки, чиито гърди преливаха от тресящите се деколтета, докато танцуваха в калта като опиянени от тютюневия дим весталки. Внезапно Клаудия съзря купола, който се издигаше в задната част на черквата „Сан Франсиско“... Движението на тълпата обаче й попречи да застане на по-подходящо място, за да разгледа свода, издигащ се там, където би трябвало да има само празно място в развалини.
Опита да се върне и да пресече улицата по посока на кея „Лус“, но установи, че морето стига до основите на черквата, макар че само преди миг огромен булевард я делеше от залива.
Куполът. Успяваше да види само него – този невероятен свод, който се издигаше на мястото, където корабът на черквата би трябвало рязко да свършва. Също не успя да съзре фонтана с лъвовете, разположен в центъра на площада... Макар че това вече не я интересуваше, отново й се беше случило.
Смеси се с тълпата, за да усети със сетивата си празненството, от което познаваше само една жалка имитация. Беше много по-спокойна от предишните пъти – знаеше, че ще се върне. Муба й го беше казала и така бе станало. Нима кръстницата й някога я беше лъгала?