Някой мина с факла – същата, която беше до водата, откъдето дебнеше или чакаше, но никой не й обърна внимание. Клаудия също нямаше да го направи, ако при бързото преминаване на треперливата светлина не зърна лицето на Онолорио, който я гледаше, все още легнал върху нея.
8.
Вече не ставаше дума за неприятно или плашещо видение, а за същество, което придобиваше реално измерение – зъл дух, който се хранеше от нощния й живот. Урсула изслуша разказа й занемяла и Клаудия забеляза израза на уплаха, появил се на привидно безизразното лице на приятелката й, която едва успяваше да прикрие тревогата си.
– Трябва да се отървеш от това – прошепна тя и се прекръсти три пъти.
Клаудия се загледа в сенките, които слабата светлина на газената лампа хвърляше върху мебелите. Нямаше електричество от четири часа. За миг мисълта й се отклони от ужаса на собствената й трагедия и се насочи към сина й. Млякото на момчето щеше да издържи до сутринта, и то при условие че не отваря хладилника.
– Това е като омагьосан кръг – тя се наведе и подпъхна един от краищата на завесата против комари под дюшечето на люлката. – За да престана да проституирам, трябва да работя, но за да мога да работя, трябва да дам детето на детски ясли, а това е невъзможно, ако преди това не докажа, че работя.
– Да не се казвам Урсула, ако още тази седмица не намеря човек, който да се грижи за момчето.
Клаудия вдиша сладникавия топъл въздух, който сякаш беше зареден със странни вибрации.
– Защо според теб ми се случва това? – попита тя след малко и започна да си гризе ноктите.
– Защото нощният ти живот отваря канал за Онолорио.
– Нямам предвид него, а преместванията във времето.
– А, имам една теория... и една тайна.
Клаудия престана да си гризе ноктите и я погледна заинтригувано.
– Тайна?
Урсула я изгледа със загадъчно изражение и на светлината на газената лампа лицето й придоби вид на обсебена. Клаудия си спомни за полската актриса в „Майка Йоанна от ангелите“47.
– Аз също съм пътувала в миналото – призна монахинята, – но не в Хавана от осемнайсети век, а в Средновековието.
– Казваш ми го, за да ме утешиш ли?
– В никакъв случай. Посетих два пъти едно място със зелени ливади и къщички като от приказките. Прекрасен пейзаж. Наблизо имаше малък дворец, който приличаше на феодалните замъци по брега на Рейн, макар и не толкова разкошен. Там видях Хилдегард като малко момиче. Почти винаги лежи, болна е заради виденията... Много е странно, защото, въпреки че не знам езика, разбирам всичко – момичето предсказва бъдещето и дори знае с какъв цвят ще бъдат телетата и козите, които ще се родят в оборите на родителите й. Вижда взривове от светлина и аз ги виждам с нея. Според мен гледа с духа си, а не с очите.
– Знаеш ли какво си мисля? – прекъсна я Клаудия. – Хилдегард е виновна за преместванията ни.
– И аз смятам така – призна Урсула. – Но искам да знам как ще го обясниш.
– Всичко започна, след като чух касетата – каза Клаудия. – Това е единственото различно нещо, което съм правила през последните дни – да слушам музиката на тази жена. И... не знам как да ти го обясня. Не че изпадам в мистичен унес, но чувствам как музиката й сякаш ми показва частица от Бога, която не познавах; частица, която прилича повече на мен – по-мека, по-светла, по-женствена. Сякаш откривах чувственост в духа.
– И аз усещам същото – въздъхна монахинята. — Да ми прости Господ, но понякога имам чувството, че и аз съм пророчица, само че обградена от маракаси и барабани вместо от херувими с арфи.
– Все същата откачалка си – разсмя се за първи път Клаудия. – Страшно ти върви поговорката „расото не прави монаха“.
– Може би имам особена връзка с Германия или с Хилдегард. Ако прераждането наистина съществува, както са твърдели ранните християни...
– Слава богу че вече няма инквизиция.
– Чувала ли си за единайсетте хиляди девици?
– Това е поговорка.