За щастие Клаудия живееше на първия етаж. Навярно щеше последна да напусне жилището, ако нещо се случеше с горните етажи... стига преди това те да не паднеха върху нея. Три дни обаче без да работи за нея бяха толкова катастрофални, колкото най-лошата буря. Сутринта на четвъртия ден излезе с пропити още от влагата кожа и дрехи – подобно на гълъбица, излетяла от Ноевия ковчег в търсене на място, където да кацне – и отиде да вземе Сиси. Щеше да се наложи да работят извънредно. Клаудия беше уговорила Хеорхина да гледа малкия срещу един долар, който щеше да й даде същата вечер.
Имаха късмет. Хванаха двама испански богаташи при Паметника на жертвите от Мейн. Всеки от тях можеше да й бъде дядо, но Клаудия си помисли за доларите и скрупулите й изчезнаха. Толкова се постара, че в края на вечерта вече имаше цяла торба, пълна с парфюми, месни консерви, кондензирано мляко, мюсли, бельо, сапуни, дезодоранти, шампоан и дори една допълнителна екстра – фенерче с резервни батерии. Възрастният мъж възнамеряваше да остане една седмица, така че тя се държа като истинска гейша, дори импровизира масажи, само и само да си осигури тази приказна ежедневна дажба. Докато слизаше от таксито, обгърната от уханието на „Шанел 5“, се почувства почти като Мерилин Монро.
Преди да вземе момчето, остави пакетите в стаята си. Характерният аромат от дипломатическия магазин изпълни помещението, прогонвайки неизменния мирис на мухъл. На излизане си даде сметка, че е изхарчила всичките пари. Хрумна й нещо. Прерови торбите, докато напипа това, което търсеше.
– Здравей, Хеорхи – поздрави тя, когато жената й отвори. Носеше Давид на ръце. – Виж, адски съжалявам, но не мога да ти дам долара, който ти обещах. Ако искаш да изчакаш до утре... Или мога да ти платя с това. Разбира се, знам, че не е същото...
Жената грабна сапуна от ръцете й.
– Момиче, та това е злато – тя го поднесе към носа си, миришейки го настървено. – От седмица се къпя с перилен препарат и асмата ще ме умори. Де да ми плащаха така в работата.
Клаудия взе детето.
– Известно ми е с какво се занимаваш, Клаудита. Тук всичко се знае, но мен тези неща не ме вълнуват. Всеки да се оправя, както може – тя сниши глас. – Ако имах твоите години и твоето тяло, щях да зарежа училището и да отида на „Малекон“. Мога да гледам Давид, когато поискаш, срещу долар, сапун или паста за зъби на седмица. Все ми е едно.
Клаудия й благодари. Разбира се, беше истинско разточителство да плаща по един сапун седмично за гледането на детето й, но така щеше да може да работи допълнително сутрин и следобед и да печели много повече. Все едно че живееше при капитализма. Колко хубаво беше да е независима, да работи за долари и отгоре на всичко да печели повече за всеки допълнителен работен ден. Вече нямаше да се налага да полага безплатен „доброволен“ труд. Така беше истинско удоволствие да работи. Така животът й на труженичка беше удоволствие. Така си струваше да преизпълнява нормите, да бъде „ездачка“ ударничка, но не срещу тенекиени ордени, нито срещу дипломи, написани на амбалажна хартия, а срещу стоки, за да живее, срещу храна, за да засити глада си, стар колкото революцията, която го беше породила.
Господи, колко й беше писнало. Представи си какво би било да живее в страна, където хората печелят истински пари, а не хартийки, с които да пазаруват в мизерни дюкянчета, и как би се чувствала, ако можеше да влезе в който и да е ресторант, без никой да й казва, че това място е само за чужденци; и какво би било да отиде в някой магазин с парите, които е спечелила – и то не чуждестранна валута, а с парите на собствената си страна – да разгледа витрините с дрехи и да си помисли: „Тези боти са много скъпи, но ако пестя, ще мога да си ги купя след петнайсет дни или следващия месец“. Какво би било да крои планове, дребни краткосрочни планове? Да има свободата да избира между крем за лице или шунка от бут... Какво би било наистина? Във филмите беше виждала, че тези неща съществуват. Дали тези хора осъзнаваха колко са щастливи?
Една мисъл проблесна като светкавица в ума й. Ами ако убедеше стареца да я заведе в Испания? Не знаеше дали е женен, но можеше да провери. За първи път сериозно се замисли да напусне Куба. Да се махне от острова, да се отърве от мизерията, да има работа... да проси, ако се наложеше – не всичко в чужбина беше осеяно с рози, но щеше да го върши без страх, без преструвки или лъжи.
Пламъчето на газената лампа затрептя, докато тя разопаковаше подаръците и ги поставяше върху лавицата над печката. Както винаги, токът беше спрял. Това щеше да продължи два, три, четири часа. Кой знае? Кой можеше да предвиди каквото и да е в този непредвидим град, където несигурността беше нещо обичайно?