Дори самият факт, че живееше там, я изпълваше със студ; студ, който пробягваше по гърба й като ледено дихание... Застана неподвижно и шумоленето на найлоновите пликове престана. Продължи да усеща въздушното течение, въпреки че всички прозорци бяха затворени. Обърна се. Обгърнат от фосфоресцираща светлина, голият призрак на Индианеца я наблюдаваше, клекнал в един ъгъл. Давид си играеше с една лъжица, безучастен към появата на видението.
– Какво искаш? – прошепна тя.
Момчето изгледа майка си с интерес, отгатвайки по тона й, че го пита нещо, но веднага разбра, че не се отнася до него.
– Върви си – помоли го Клаудия. – Всеки път, когато се появяваш, се случва някакво нещастие. Умолявам те, върви си.
Индианеца се изправи в полумрака и се приближи бавно, с предпазливи движения. Клаудия си спомни, че самата тя се беше научила да се приближава до котките внимателно и безшумно, за да не ги изплаши. Призракът, изглежда, постъпваше по същия начин – сякаш се страхуваше, че тя ще побегне, преди той да й съобщи посланието си. Затова не помръдна. Остана на мястото си, но не защото стратегията му беше успяла, а защото усещаше смътно и с всяка клетка на тялото си, че той няма да я нарани. Близостта му по-скоро й оказваше хипнотично въздействие. Неясната фигура стигна на няколко педи от нея и тя видя една призрачна ръка, която се протегна и замъгли погледа й. Когато ръката се отдръпна, тя вече не беше в стаята си. А може би беше... само че сега спеше и сънуваше.
Намираше се в някаква гора до брега. Усещаше соления мирис на морето и чуваше шума на вълните. „Искам да се събудя“ – каза си тя. Не успя, въпреки че се ощипа няколко пъти.
В гората имаше нещо познато. Където и да погледнеше, ята папагали пърхаха и издаваха крясъци сред клоните. Една хутия49подаде влажната си муцунка между скалите и тя се уплаши, защото помисли, че е огромен плъх. Позна я едва когато си спомни, че е виждала тези почти изчезнали животни в Природонаучния музей.
Ритмични монотонни звуци смутиха спокойствието в гората. Смътно й напомниха за молебените за дъжд на индианците хопи, но мелодията, която чуваше, беше по-спокойна. Зад гърба й изпращя клон. Клаудия се изненада, когато видя познатата фигура на Индианеца без призрачната прозрачност на смъртта. И най-неочаквано – без белезите от рани на лицето.
За първи път го чу да говори. Имаше мек тембър на гласа и все едно че пееше. Изговаряше думите с тонални модулации, които й напомниха за азиатските езици, макар че звучаха по-деликатно. От цялата тази непонятна реч различи само една дума, повтаряна настойчиво през цялото време:Аихвана... Аихвана...
Каква глупава халюцинация! Поиска да се върне на брега, на плажа, където вълните кротко лягаха на плажа, но Индианеца я докосна... Докосна я! Усети натиска на топлите му пръсти върху ръката си и това я уплаши още повече. Понечи да избяга, но той коленичи и заговори с толкова смирен и умолителен тон, че тя се отказа. Искаше да й покаже нещо.
Отведе я до едно езеро. Водата се стичаше по покрити с мъх скали и продължаваше пътя си към гъсталака; преди това обаче престояваше известно време в прозрачното езерце, което явно беше свещено, ако се съдеше по оставените на брега му дарове: каменни идоли, раковини, плодове, многоцветни пера и дори блестящи жълти обли камъчета, за които предположи, че са злато. Индианеца отиде до една скрита в скалите ниша и извади оттам съд от черупката на кокосов орех, пълен с напитка от ферментирали плодове и билки. Отпи една глътка и после подаде съдинката на Клаудия, която погълна течността, задържайки дъха си. Никога не успя да си обясни това, което се случи после.
Стори й се, че повърхността на езерото се надига като огледало. Главозамайващи сцени преминаха по стъклото на водата. Видя шумни празненства на поляна в гората, където мъже и жени танцуваха под звуците на саморъчно изработени барабани, но не като тези, които тя познаваше, а направени от дънерите на изгорени дървета. Присъства също на неповторима сватбена церемония – Индианеца и едно момиче, хванати за ръце, бяха коленичили пред старец с вид на мумия, който ги благославяше на неразбираем за нея език; после видя водача си заедно с други индианци да подгонват един соленодон50, който напразно се опитваше да се скрие; участва в угощението с печени на каменни плочи дивеч и риба; опозна танците на това приказно място, което някога е бил островът й, рай, който още съществувал, когато човечеството вече го смятало за изгубен, и който в заслепението си побързало да разруши... И изживя един следобед, в който пристигнаха три плаващи къщи с платна, издути от вятъра; а Индианеца хвана ръката й, заговори със сълзи в очи на неразбираемия си език; и се уплаши, защото й се стори, че го е чула да казваХавана, но накрая разбра, че повтаряАихвана. Дали това беше името на някой човек? На жена му? На някое място? На това място? После произнесе думата хуракан и тя се досети какво се опитва да й каже – това видение беше прелюдията към една по-лоша от ураган катастрофа; после той изрецитира дълга жалба, която й заприлича на поема или молитва, изречена на неговия език, от който бяха останали само някои думи, а в нея долови друга индианска дума, най-магическата от всички –Куба, с която те самите бяха нарекли острова. И внезапно разбра какво означава фразата, която той повтаряше:Опасността е в морето. И видя воини, които изваждаха сабите от ножниците и пробождаха беззащитните голи тела; неколцина кротки, бедно облечени мъже се опитваха да спрат сечта, заставайки между туземците – с които ги свързваше единствено принадлежността към човешкия род – и събратята си по кръв и врагове по дух. Телата падаха като житни зърна, повалени от бурята. И Клаудия видя своя Индианец, който се опитваше да защити жена си, но накрая падна с посечено лице и умря върху нея. И видя свещеник с очи на светец, може би свети Бартоломе51– за индианците беше светец, макар че никой не го бе канонизирал, – който най-после успя да спре клането, макар и твърде късно, след като хиляди бяха загинали. И съзря окървавената равнина, покрита с труповете на най-кротката раса на Антилите.