Всяка сутрин, когато беше още твърде рано, за да излиза на лов за туристи, тя разглеждаше репродукциите си. Понякога си измисляше истории или си представяше ситуации въз основа на известни факти. Изпадаше в екстаз пред картината на Росети, на която художникът беше нарисувал жена си, Лизи Сидал, музата на прерафаелитите, умряла от предозиране с опиум. Този образ я омагьосваше, защото за нея той олицетворяваше връзката между демоните от различни епохи. Смъртта й винаги й се беше струвала съвременна, много хипи за млада жена от XIX век. Друг път разглеждаше таитянските пейзажи на Гоген, с жените с тъмни, обли и пищни като плодове гърди. Ако обаче денят се очертаваше дъждовен и я налегнеше депресия, представяше си, че е в някой ранноромански параклис в Астуриас, земята на предците й, подслонил призраците на келтите, живели преди тях. Клаудия гледаше фотографиите и си мислеше, че един неин повтарящ се сън, в който вървеше из средновековни коридори, навярно е свързан с някой закодиран в гените й спомен. След като проучи разпространението на параклиси на астурийска земя, реши, че може би съществува някаква връзка между сънищата и предците й...
– Сега разбирам защо не взимаш хапчета – заяви Нубия, когато Клаудия й разказа за идеите си. – С тази бъркотия в главата ти е предостатъчно.
Това беше нейната компенсация, нейната защита, единственият начин да не стигне дъното. След като почетеше, излизаше да упражнява древната професия с глава, пълна с капричиа на Гоя и скулптури на Канова, с рисунки на Биърдсли и фасади на Гауди. Срещаше други момичета, нейни връстнички, и се опитваше да отгатне кои от тях са прибрали дипломите си в някое чекмедже... И като си помислеше, че беше свършила като Сиси. И то защото се бе опълчила, без да има защита зад гърба си. Акилес щеше да й го каже по много по-безцеремонен начин: „Сама си си виновна, защото плюеш срещу вятъра“. Отдавна не го беше виждала, но предполагаше, че приятелят й вече е научил за заниманията й. Там всичко се знаеше. Малка страна, голям ад... Е, Хавана не беше малък град, но беше също толкова голям ад. И поради липсата на вестници и информационни бюлетини, на които да се вярва, Радио Бемба се грижеше да разпространява новините – хубавите и лошите, истинските и фалшивите.
Клаудия се облегна на една стена, докато чакаше двамата чужденци, които бяха отишли да наемат туристическо такси за „Тропикана“. Следобедното слънце изтръгваше червени отблясъци от фасадата на хотела. Сиси се разхождаше дискретно по тротоара с чантичката си на френска курва от четирийсетте години и Клаудия я наблюдаваше разсеяно, докато приятелката й се отдалечаваше на няколко крачки. Една кола спря пред нея. Клаудия се приближи бавно и се наведе, за да каже на шофьора, че е заета, но изражението й замръзна на лицето, когато го позна.
– Хилберто?
– Същият.
– Радвам се, че се видяхме.
– Почакай, имаш ли някакъв ангажимент? – въпросът прозвуча идиотски, но той искаше да й покаже, че не му пука за очевидното. – Ако не чакаш никого, каня те на питие.
– Не, благодаря.
– Вечеря?
– Благодаря ти. Заета съм.
Настъпи мълчание, през което тя търсеше нов претекст, за да се сбогува, а той – друг, за да остане.
– Разделих се с Летисия.
– Съжалявам.
– И напуснах месарницата.
За малко да го попита какво прави сега, но това щеше да даде повод за дълъг разговор, какъвто тя не желаеше.
– Мавърке, побързай!
Сиси й правеше знаци, застанала пред една спряла кола.
– Извинявай, но ме чакат.
– Не може ли да се видим друг път?
– Хилберто, връзката ни беше хубава, но каквото било, било.
Той понечи да възрази, но Клаудия вече вървеше към таксито, което я чакаше с работещ двигател и Сиси, седнала до шофьора. Видя я да се качва на задната седалка до двама непознати и да затваря вратата. Мавърката наистина се беше променила.
5.
Какъв лош късмет! Да срещне Хилберто точно в онзи момент. Не че я интересуваше мнението му. В крайна сметка беше скъсала с него и не възнамеряваше да върне часовника назад, но... Кого лъжеш, Клаудия? Разбира се, че те интересува! И не защото имаше чувства към него. Те наистина бяха вече минало, но се ядосваше заради това, което щеше да си помисли за нея човек, с когото е била толкова близка. На никого не му е приятно хора, които са го виждали в по-добри времена, да присъстват на безпомощността или падението му. Унизително е. Случилото се я разтревожи най-вече заради опасенията, които събуди в нея. Щом Хилберто я беше видял с какво се занимава, същото можеше да й се случи във всеки момент с Рубен. А това наистина щеше да я довърши. Щеше да се самоубие. После размисли. Или щеше да се качи на някой сал и да избяга в Маями. Там никой не я познаваше и можеше да започне живота си на чисто.