Беше се опитала да обясни това на един италиански турист, който в началото почти се скандализира. Да се продаваш за бельо, за сапуни, за дезодоранти? Къде беше достойнството на кубинската жена? Тя му напомни обаче, че в Европа след Втората световна война жените са се продавали за чифт копринени чорапи. Когато загърбят бедността, народите започват да страдат от амнезия, но при все това всички са споделяли общи слабости. Отминат ли едни, скоро идват други. А сега беше часът на Куба, моментът на най-страшната й бедност, на най-голямото й падение, макар че не беше преживяла война. И най-тъжното беше, че нямаше причина, която да оправдае това бедствие. Приличаше по-скоро на дело на човек, тласкан от неумолима омраза към цял народ и полагащ методични и системни усилия да минира всяко кътче от духа му, разрушавайки всички предишни устои, които са го поддържали, от достойнството му до историята му.
Мислите на Клаудия обаче не стигнаха толкова далече. Гневът й стихна, докато съзерцаваше бикините си: лилавите с дантела отпред, яркосините като тропическо море, розовите с черен кант, белите с кокетен волан отзад... Тя беше фетишистка – обичаше коприната на бельото да милва тялото й. В крайна сметка, помисли си тя, ако не успееше да се върне при Рубен, поне разполагаше с този резерв, за да нахрани сина си. Макар и употребявани, бикините още струваха долари.
Започна да се гримира. Отдавна не си боядисваше веждите с боя за обувки и не използваше вместо руж оцветен крем-дезодорант. Сега имаше истински несесер. Беше много кичозна, почти педерастка кутийка във формата на сърце, за която й завиждаха всички колежки. Отваряше се на части, като кутия на Пандора, като старинен френски секретер. Първо дясната страна, после лявата, след това излизаше скрито чекмедженце, което имаше формата на върха на сърцето, и огледало, което се изваждаше от горната задна част. Приличаше на странно цвете, разперило венчелистчетата си на вятъра, или на пъстра пеперуда, уловена в някоя новозеландска гора – четири вида пудра, няколко цвята руж, десет сенки за очи, пет червила, четки, четчици, моливи, пинсети, гребени...
Тази вечер бяха поканени със Сиси в Червения салон на „Капри“. Испанецът се беше върнал само два месеца след като си бе заминал. При предишното му посещение Клаудия бе намекнала, че би могла да отиде да живее при него, стига той да желае това, и възрастният мъж прие с въодушевление идеята. Беше вдовец и ако се съдеше по някои интимни подробности, бе имал много скучен брак. След разговора си с Урсула обаче Клаудия мислеше само как да се върне към почтената си бедност и да намери някой, който да се грижи за детето й. Затова, когато испанецът й предложи формален брак насред шествието от мулатки, които изпълваха хаванската нощ с желания, тя не му отговори, а мъжът се зарадва, защото изтълкува мълчанието й като съгласие. Дори й беше донесъл пръстен.
Останаха в кабарето до късно и в два през нощта се качиха в стаята, след като се сбогуваха с останалите сътрапезници и със Сиси, която беше с друг, също толкова възрастен испанец. Клаудия едва успя да го убеди, че трябва да си тръгне в четири призори. Знаеше, че синът й е в безопасност при Нубия, но искаше да се прибере не заради него, а заради мислите, които се тълпяха в главата й.
Испанецът настоя да я изпрати и тя прие, но накара таксито да спре на ъгъла на „Лус“ и „Ехидо“. Предпочиташе да повърви няколко пресечки, но не и да допусне той да види къде живее. Държеше в тайна адреса си – това беше нейният авариен изход.