– Във факултета имах една състудентка с това име...
Гая имаше големи очи и отнесен и унил вид. Някои хора от опашката запротестираха.
– Бях им запазила ред – отвърна тя най-спокойно, без да обръща внимание на протестите, които накрая затихнаха.
– Как си? – попита Нубия.
Гая повдигна рамене.
– Оцелявам.
– Добре че те срещнах.
– Чиста случайност.
– Защо?
– Имаше голямо задръстване в зоната на пристанището. Отвлекли са една лодка.
– Каква лодка?
– От онези, които прекарват през залива.
– И защо?
– Отплавали са за Маями.
– Но кога?
– Вчера. Казват, че пристигнала невредима. Някакъв мъж я отвлякъл, а останалите пътници останали с него. Мисля, че само един се е върнал... Поне тези са стигнали благополучно.
– И друго бягство ли е имало? – намеси се Клаудия.
– Опит, но е завършил със стрелба.
– Кога?
– Не много отдавна. Не чухте ли за скандала? Вдигна се голям шум... Знаете ли кой е бил в нея?
Двете поклатиха отрицателно глава.
– Ернесто.
Двете вее така я гледаха недоумяващо.
– Онзи гей от Ведадо, който постоянно се навърташе около училището.
Л, да – Клаудия си го спомни, защото беше имал връзка е Акилес. – Заловили ли са го?
Ти в кой свят живееш? Казах ти, че бреговата охрана е стреляла по лодката.
– Господи...
– Какво?
– Беше близък приятел на Акилес. Мислиш ли, че гой вече е научил?
– Предполагам, че да.
– Горкият Акилес.
– По-скоро „горкият Ернесто“... Акилес си е жив и здрав.
В същия момент стигнаха до гишето.
– Има само „Сънди“, салата и шейк – каза продавачката.
– Няма ли „Туркино“?
– „Сънди“, салата и шейк – повтори тя с монотонен като на робот глас.
Нубия си помисли, че жената може би е получила късо съединение, като компютъра в „Одисея в космоса“. Обърна се към приятелката си.
– Какво ще поръчаш?
Клаудия си мислеше за юношата с нежни черти на лицето, който хвърляше трохи на врабчетата, седнал на пейка на алеята на „Прадо“, за тълпата пред канадското посолство, както и за една кандидат филмова режисьорка и за една бивша специалистка по история на изкуството.
– Какво ще поръчаш? – повтори Нубия.
Клаудия обаче беше изгубила апетит.
КЪДЕТО НИКОЙ НЕ ЗНАЕ ЗА КАКВО ДА СЕ ХВАНЕ
В Куба думатаболас66означава слухове, били те верни или неверни. Това е синонимия чрез асоциация, тъй като топките, също като слуховете, се търкалят, плъзгат се, преодоляват препятствия, забавят или ускоряват ход в зависимост от терена, който прекосяват, и стигат до най-неподозирани кътчета.
В страна, където официалните новини никога не са това, което изглеждат, и никога не изглеждат това, което са в действителност, ролята на слуховете придобива особено значение. Обществото научава за това, което се случва, чрез тях. А теорията относно скоростта, с която слуховете се разпространяват, придобива космически измерения, с рекордно време на разпространение, което може да се изрази чрез формулатаVp= 3 хi, където 3 е минималният среден брой на хората, на които обикновено се разказва някоя новина,iе коефициентът на важност, която има новината за заинтересуваните, иVp–скоростта, с която се разпространява въпросният слух.
Хавана би трябвало да стане обект на изследване от страна на Обединените нации... и не само защото старинната част на града е обявена за културно наследство на човечеството. В град с два и половина милиона жители един слух с много висок коефициентi, който се пуска в седем часа сутринта, стига до четири пети от населението преди десет. Това се случи например с мълвата, че канадското посолство, разположено в красивата сграда на Седмо авеню в „Мирамар“, дава изходни визи на всеки, който желае да работи в мините в Австралия. От гледна точка на здравия разум би изглеждало невъзможно подобна идея да бъде приета сериозно дори от десет души. В тази лудница обаче, каквато е островът, този вид слухове пораждат спонтанна и енергична реакция, която е много по-масова, отколкото когато принуждават хората да манифестират на площада с усмивка на уста, под заплахата да изгубят работните си места. Отчаянието е майка на бълнуването. Затова не е странно, че всеки слух, колкото и налудничав да изглежда, предизвиква струпване на хиляди хора, което от своя страна създава хаос в уличното движение.
След няколко дни хората започнаха да подозират, че „онова за посолството“ е бил един от триковете, използвани от Държавна сигурност. Известно е вече, че много от слуховете, които пораждат лъжливи очаквания, идват от скритите механизми на идеологическия апарат. Целта е ясна – да се създаде надежда, свързана със света навън, а после да бъде отречена, което предизвиква всеобщо обезкуражаване. Когато този стимул се повтаря многократно, създава се един вид условен рефлекс, създаващ чувство на несигурност относно всичко, което е „там навън“. Хората започват да свързват този външен свят с врага. И чувството на тревога, предизвикано от повторението на формулата надежда/провал, се превръща накрая в синоним на „това, което ни очаква, ако системата бъде разрушена“. Всичко, което излиза извън идеологическата норма, се превръща в нещо несигурно и подозрително. Това е дългогодишна работа. Най-младите, които са преживели по-малко манипулации, обикновено са по-непокорни и се осмеляват да мислят за промяна. По-възрастните – уморени опитни зайчета, които вече са участвали в твърде много експерименти – са паднали духом и се превръщат в постоянни носители на обезсърчението.