Глъчката накара Рубен да погледне към ъгъла. Клаудия се сгуши зад колоната с биещо до пръсване сърце, като се опитваше да не обръща внимание на стареца, който се приближаваше към нея и не преставаше да я ухажва с песните на Хосе-Антонио Мендес69:И днес в сърцето си чувствам, че съм с теб всеки ден, ти прогони болката и тъгата в мен...Останалите мъже, вече разбрали, че присъстват на зараждането на роман, ръкопляскаха и викаха.
Клаудия изчака няколко секунди, после погледна иззад колоната. Рубен и непознатата се отдалечаваха в противоположна посока. Коя беше тя? Приятелка? Нова любовница?
– Остави, Бебо, не е за теб – извика един новодошъл. – Ездачките се чукат само за долари.
Клаудия се обърна разярена към мъжа и го разпозна. Беше един мулат, който живееше в кооперацията й. Реши да не му обръща внимание и потърси с поглед двойката, която пресичаше улицата.
–От облаците слез– прогърмя в ушите й гласът на негъра –и заживей в реалността, не гледай хората с високомерие...
Тя излезе на тротоара и се загледа в двете фигури, които се смесиха с минувачите. Зад гърба й продължаваше да звучи песента, посветена на някоя нейна посестрима от миналото:
–Мислиш, че с пари можеш да купиш всяка мента, но щастието не можеш, дори с цялото злато на светааа...
Направи няколко крачки и спря, без да я е грижа за интереса, събуден от тази сцена – осемдесетгодишен негър с бутилка в ръка пееше креолската си ария пред едно момиче, което се държеше така, сякаш беше глухо.
Да тръгне ли след тях? Ако съдеше по посоката, в която вървяха, не отиваха към жилището на Рубен. Може би отиваха в дома на момичето? В някой хотел? Рубен обаче нямаше нужда да ходи в хотел, за да спи с някоя жена – имаше си собствена стая... Някой я хвана за ръката. Тя се стресна, готова да го удари.
– Ей, скъпа, какво ти става?
Чак сега Клаудия разпозна приятеля си. Беше толкова променен. И тези дрехи...
– Не ме гледай така, сякаш съм призрак – каза й Акилес. – Какво правиш тук? Не виждаш ли, че разбунваш духовете?
– Видях Рубен и се скрих.
– Още ли продължаваш с това? Много си загубена. Половин Куба се чука за пари, а ти се притесняваш какво ще кажат хората.
Тя го погледна учудено.
– Знаеше ли?
– Тук всичко се знае. И няма нищо лошо в това. Виж, дори аз съм нещо като амазонка. – Той се завъртя, за да покаже дрехите си. – Разбира се, лична и безкористна амазонка. Чиста случайност... Щастлив съм. Щастлив!
– Влюбен ли си?
– И само как! Представяш ли, той е полковник.
– Полковник!
– Женен и с две деца, но е луд по мен. Само ако го видиш... Четирийсетгодишен, прилича на манекен... Ето, настръхвам само като си помисля за него.
Клаудия беше толкова изненадана, че тръгна с него, като забрави напълно закъде се беше отправила.
– Как се запознахте?
– Започна около историята с лодките. Знаеш, нали?
Клаудия кимна утвърдително и си спомни какво й беше казала познатата на Нубия за Ернесто, но реши да не разваля настроението на приятеля си.
– След като втората лодка успя да стигне до Маями, всеки ден се образуваха огромни опашки от желаещи да прекосят залива. И аз, разбира се, заставах най-отпред, защото бях сигурен, че нещата няма да спрат дотук. Всеки следобед обикалях от единия до другия край, за да видя дали няма да има друго отвличане и да се закача за него. Представяш ли си? Аз – жертва. Какво вълнение! Отвлечен до Маями!... Още ходя натам, но само от време на време. Това момче не ме оставя да дишам! Както и да е, един следобед го виждам – беше облечен цивилно – да взима една лодка. Нямах представа, че е там като тайно ченге, защото е полковник от Държавна сигурност. Заговори ме. Преплавахме седем пъти разстоянието от „Кабалерия“ до Касабланка и от Касабланка до „Кабалерия“. Останалото, както пише в романите, е история.
– Полковник от Държавна сигурност? – след първоначалното смайване я напуши смях. – Човече, ти изобщо не подбираш.
– Мама казва, че съм избягал от дявола, и е права – той подскочи радостно. — Представяш ли си, ако баща ми, който е военен и се пише за голям мъжкар, научи? Да ти призная... Ако не беше онзи негодник, знаеш кого имам предвид, никога не бих заминал оттук. Живеем в божествен рай, в безкраен празник, както би казал неповторимият Лесама70...
Зад тях в далечината още се чуваше серенадата на негъра:
–Изпитах гняв, но скоро разбрах, не любовта ти нищо не струвааа; а нищото чувства не вдъхвааа...
Да, помисли си Клаудия, животът им беше безкраен пир, където всички си играеха да се изяждат един друг. А те бяха сътрапезници в този гуляй – греховни ангели, които, въпреки че бяха в ада, продължаваха да мечтаят за рая.