2.
Трябваше да даде отговор на испанеца... и то скоро. Беше останал в Хавана, за да я изчака, а тя вече се чудеше какъв претекст да измисли, за да отложи сватбата. Разкъсваше се между желанието да замине и страха от очакващото я в свят, за който не беше подготвена. Знаеше, че е способна да оцелее, както плъховете оцеляват на дъното на някоя негостоприемна канализационна шахта, но подозираше, че ще се чувства като изгубена навън, в един свободен и богат свят.
Включи касетофона и постави касетата на Хилдегард, за да послуша малко музика, докато се облича. Давид сигурно играеше с децата на Хеорхина, която почти се беше превърнала в негова постоянна бавачка, за да може майка му да „упражнява занаята си“ следобед и вечер. Искаше й се да има повече време за него... Майките би трябвало да работят само половин ден, помисли си тя. В крайна сметка ние никога не си почиваме. Ако не перем, тогава гладим, после готвим и слагаме масата, след това мием съдовете, приготвяме дрехи за децата и съпруга, поддържаме къщата чиста и подредена, грижим се да има нещо за закуска на следващия ден и... така до безкрай. Никой обаче не ни заплаща тези часове. Още по-лошо, все едно че те не съществуват, сякаш цялата тази работа се върши сама или е дело на някой дух. Това беше тя. Това бяха всичките жени в сградата, в която живееше. Духове като от приказките, където човек ляга да спи, а на следващия ден става и заварва хляба изпечен, трохите – изметени, а огнището – запалено с току-що събрани дърва от гората. „Направили са го феите“ – викаха в хор децата в тези приказки. „Малкият народ“ – шепнеха децата в Англия, родина на приказните създания, защото там те са толкова могъщи, че никой не се осмелява да ги назове с истинското им име.
Клаудия стоеше като хипнотизирана, загледана в една цепнатина във вратата. Въображението й беше в плен на тази музикална мантра, която отново действаше като мост между свръхестествени светове... Стресна се, когато чу едва доловимо почукване на вратата. Докато закопчаваше роклята си, през ума й мина мисълта, че този лек шум може да е бил зовът на някоя фея.
Отвори вратата и слънцето така я заслепи, че в първия момент не успя да различи тъмната фигура, която се очертаваше срещу светлината.
– Какво желаете?
– Да не казваш, че не познаваш негърка?
– Муба!
– Ще показвам нещо.
– Какво?
– Трябва видиш.
И без да добави нищо друго, тя се обърна и се запъти към двора. Клаудия тръгна след нея, но едва направи няколко крачки и се закова на място, сякаш я беше ударила мълния. Навсякъде растяха жасмини, които разхлаждаха въздуха. На арките, които преди бяха покрити с груби дъски, сега искряха витражи с изобразени на тях плодове. Вместо железните пръчки, перилата си бяха възвърнали стругованите дървени подпорки. Плочки с флорални фризове с келтски привкус ограждаха стените на коридори и стълби. Клаудия не успя да види повече подробности, защото Муба вече прекосяваше покрития вход и излизаше навън. Щом я настигна, тя се обърна, за да види фасадата на двореца. Установи с изненада, че няколко съседни сгради внезапно са изчезнали и че на мястото, където преди се издигаше голямата старинна къща, има много по-скромна сграда. В средата на това, което трябваше да бъде улица „Лус“, вода течеше към залива по някакъв канал.
– Муба, какво е станало с къщата ми?
– Къща на маркиза няма тук. След няколко години.
– А улица „Лус“?
– Господин Лу живее долу, близо до мелницата си.
– Каква мелница?
– Където мели житото, близо до залив.
Клаудия опита да си представи това, което Муба й обясняваше. Беше очевидно, че се намира в епоха, когато улица „Лус“ не съществува. Муба не беше разбрала въпроса й, но от отговора й Клаудия заключи, че има някакъв мъж с фамилия Лус, който живее на бъдещата улица „Лус“. И явно този мъж беше богат, щом притежаваше мелница близо до залива – сигурно използваше напора на водата, която течеше по канала. Единствено човек с власт и репутация би оставил името си на улица.
– Муба, щом улица „Лус“ не съществува, как се нарича това място?
– Улица на мелницата.
Негърката вървеше бавно.
– Къде отиваме?
– Ще ти покажа нещо, твоето място.
– Моето място? Какво искаш да кажеш с това?
Негърката спря. Изгледа я за миг, поставила ръце на кръста, после ги разпери, сякаш искаше да обгърне с тях града.
– Това. Всичко това. Място, където живееш. Трябва да видиш.
– Виждала съм го.
– Но не познаваш. Днес опознаеш. Аз покажа...