– Пепе!
Той се обърна, вдигна ръка за поздрав и изчака другите да го настигнат. Сърцето на Клаудия подскочи. Момчето73приличаше твърде много на образа от снимката, която неизменно висеше на стената във всички кубински училищни стаи от незапомнени времена. Това ли искаше да й покаже главният ориша? Видението изчезна. Сега гимназията беше военна институция, ако се съдеше по изобилието от униформи в нея, може би полицейско управление... докато се случи нещо ужасно – появиха се мъже, които разрушиха кулата с камбанарията. Сякаш подготвяха терена за нова сграда, която така и не бе издигната. Работите по разрушаването спряха и Клаудия стана свидетел на западането на манастира, който постепенно се насели с бедни семейства.
– Там е керосиновата къща74– прошепна негърката.
Керосиновата къща? Значи е съществувала? В това ли се беше превърнал величественият манастир на доминиканците, някога първият университет, после гимназия, в която бе учил младият Хосе Марти – в сграда, от която бе останала само историята, записана в народната митология? Това ли искаше да й покаже главният ориша? За какво? Узна го едва когато видя разрушеното и изоставено място, а после – скромната плоча с камбаната – същата, която някога е биела над покривите на най-прелъстителния град. Тогава разбра какво е трябвало да научи – че великолепното му минало и бляскавата му история са унищожени от глупостта на неколцина мъже. Откри обаче и нещо друго.
Приближи се до паметника, без да обръща внимание на велосипедите и на закачките, които й подхвърляха минувачите. Протегна ръка към постамента, върху който беше старата камбана, и я докосна, сякаш около нея цареше полярен студ и тя искаше да се стопли от бликащата от повърхността й топлина... Там беше енергията, силата, „аче“-то, излъчвано от старинния метал. Флуиди на живота. Песни на нейните келтски и йоруба предци. Завет, предаващ се с топлината, която усещаше с пръстите си, която проникваше през кожата й и стигаше дълбоко в нея, в онова съкровено място, където диша самият Бог. Тогава осъзна, че това минало винаги ще бъде с нея, невидимо като Муба, макар и способно да разкрие присъствието си независимо от която и да е действителност.
3.
Снощи имаше пълнолуние. Вик, надигнал се от утробата ми, ме събуди в четири сутринта, сякаш беше зима. Тя винаги предупреждава. Станах от леглото, обхваната от внезапно безсъние. Давид спеше толкова безшумно, че приближих ръка до устата му, за да видя дали диша. Децата никога не хъркат, пито издават шум и това ме плаши. Спят като ангели, твърде далече от живота... Надникнах през прозореца. Луната все така виеше над изпочупените покриви на Хавана, а утробата ми стенеше като каеща се душа. Беше знак. Облякох се в тъмнината и излязох. Дворът сякаш беше осветен от НЛО – всичко беше обляно в синя фосфоресцираща светлина.Романс за луната75, очертаваща се на небесния свод като огромен кораб; посетител от друг свят, който винаги е бил там, преди нас, и който може би ще стане свидетел на колективната ни смърт, ако не направим нещо в скоро време.
Вървях без посока, или поне така смятах. Може би се движех като сомнамбул. Сомнамбул, страдащ от безсъние. Почувствах се като героя на Вирхилио Пинера76. Само че нямаше да се застрелям, за да се освободя от принудителното безсъние. На първо място, защото нямах пистолет, и на второ, защото луната искаше да ми каже нещо, а аз трябваше на всяка цена да разбера какво е то. Внезапно корабът започна да расте. Светлината, която излъчваше, ставаше все по-ослепителна, сякаш нощната богиня се приближаваше до Земята, за да се сноши с нея. Закрих си очите в очакване на пороя от сперматозоиди, който щеше да рукне от небето и да окъпе улиците, да оплоди растенията, да потече по потоците и реките и да стигне до морето; светлината обаче угасна и видях, че се намирам пред „Темплете“. Не знам как се озовах там, решетката беше заключена. Може би се превърнах в щурец и скочих. Луната не се виждаше никъде, но светлината й беше до мен — излъчваше се от Муба. Точно тогава започнах да си мисля, че сънувам... Негърката блестеше, сякаш беше съд, пълен със светулки. Приближих се до колоната на Богородица и на светлината, която Муба излъчваше, открих надпис, който никога не бях виждала преди. От целия текст обаче запомних само една фраза: „Бди, така че да не загине през бъдните дни вярата на Хавана“. Прочетох я няколко пъти, като я милвах с пръсти. Забелязах датата. 1754 година. Авторът й сигурно е бил пророк, роднина може би на Нострадамус, защото беше предупреждение за единственото, което днес ни остава – вярата. Вяра без любов; любов, която търсим и която не успяваме да уловим.